Демон в метрото

Бях голям късметлия. Напук на всички, които се оплакат,че градското метро е се препълнено, аз все се качвах в напълно празен влак. Сядах си кротко на някоя от стотиците седалки и загледан в бясно забързания пейзаж чаках да стигна до спирката си. Слизах и се прибирах. Без да си говоря с никой. И така – всеки ден.

Първият път,в който видях лице, седящо срещу мен се стъписах. Не ми се беше случвало. Не знаех как да реагирам и затова просто гледах в нея, наместо в прозореца и се усмихвах вътрешно. Не че не обичам спокойствието от самотното пътуване, но понякога е приятно да усетиш, че не си единствения човек под земята.

Кротувах си и измислях истории за странната спътничка. Представях си как са се появили очите ѝ. Все едно капка вода е паднала в шишенце катран и със зверска сила е успяла да го оцвети. Преобладаваше синьото, на места пронизано от жълто и кафеникаво. Милиони къщи, сгушени около здравия катранен център на зеницата, приютили още повече милиони малки човечета, направени от въздух, живеещи в мир и разбирателство. Виждах как си услужват с картофи и мляко, дори захар, докато живеят хубавите си животи в тази прекрасна страна на цветове. Сигурен съм, бяха щастливи. А аз се давех всеки път, когато се опитах да вникна в тяхното измерение.

С нея не си говорехме. Стояхме си мирно, докато стигнехме спирката и слизахме. И двамата там. Тя поемаше все по различни пътечки, та така и не успях да повървя дори един път с нея. Да я заговоря не можех, дори и да дадех душата си на дявола.

Роден без гласни струни, нямах възможността да превърна гърлените звуци в разбираеми думи, колкото и да се опитвах. Тежест, която се научих да разнасям навсякъде със себе си през годините. Не ми пречеше. Не и до този момент. Можех да опитам да говоря с езика на знаците, но кой би се наел с изморителния процес по научаването им. Най-вероятно щеше да ме сметне за луд и никога повече да не се качи в моето метро.

Сега поне можех да ѝ се любувам. Същото мълчаливо пътуване, ала толкова светлинни години различно. Радвах се на всичко, което може да ме накара да се усмихна. Предпочитах да се обричам на мечти, отколкото на терзания.

На следващия ден събрах смелост и скочих от мястото си. Хванах я за ръка и започнах да я дърпам из влака. Тя понечи да се изхлузи си от здравата ми хватка, но с очи ѝ показах,че няма да я нараня. Довери ми се и тръгна с мен. Отне ми цялото пътуване до спирката, че да намеря правилните букви из всичките надписи по налепените реклами, че да ѝ предам съобщението си.

- Човечетата в очите ти са много щастливи, нали?

Тя се усмихна, осъзнала,че не мога да говоря и ми помаха за чао. Избяга от мен, преди дори да ѝ отвърна. Имаше много хубави зъби обаче. Пътуванията ми станаха още една идея по-красиви.

Веднъж престрашил се, всеки път я развеждах из празното метро и споделях мислите си с нея.

- Имаш хубава усмивка.

- Благодаря. И твоята не е лоша.

- Но аз нямам човечета.

- Защо нямаш?

Краткото пътуване не ми стигаше,за да довърша която и да е тема на разговор. Имах да изкажа толкова много неща, а време – никакво. Наизустих почти всички плакати във влака и все по-бързо намирах нужните букви. Никога не съм мислел, че ще намеря с кой да си говоря и то точно в празното метро.

- Защото имам тъмни очи. В тях няма къщи.

- Отварял ли си, за да провериш? Може да са се скрили.

Засмях се. Тя последва примера ми. Погледах очите ѝ, а сърцето ми биеше лудо.

- Приятно ми е да си говоря с теб.

- Но е опасно.

- Защо?

- Човечетата ми са доста агресивни. Пазят си ме. Внимавай.

Усмивка с усмивката и пак спирка.

- Опиши се с една дума. – разбираше колко ми е трудно и се опитваше да ме улесни по някакъв начин.

- О.т.р.и.т.н.а.т. – поне имаше повтаряща се буква, стана по-бързо.

- Не смятам,че си такъв. А какъв би искал да бъдеш, ако приемем,че наистина си нежелан?

- Демон.

- Демон ли?! Че защо пък точно това?

- За да мога да говоря без да казвам нищо. Телепатия.

Тя се смути и се отдръпна. Понечих да се усмихна, ала се спрях, усетил,че няма да получа нищо обратно. Човечетата в очите ѝ ме гледаха настървено,а аз нямаше как да се спася от агресивните им нападки. Можеше да избягам, разбира се, ала не исках. Стоях и се взирах в тях, а те ме хулеха. Издържах без да мръдна до спирката и слязох съкрушен.

Не я видях в следващите три седмици. Не я виня, кой би искал да обсъжда демоничната природа на един ням клетник. Пътувах отново сам и гледах пейзажа. Не ми беше интересен вече, но не позволявах на въображението ми да си спомня красиви гледки, които да ме разнищят на място.

Качих се мълчалив в метрото и се хванах за една от дръжките. Не ми се стоеше, убиваше ме.

Влакът набра скорост,а аз успях да я зърна, седнала на началната спирка. Четеше книга, но вдигна поглед към мен в точния момент.

За секунда реших какво искам да направя. Хвърлих се със зверска сила срещу механичната врата и я разбих. Излетях през нея, ала десният ми крак пропадна в дупката между перона и возилото.

Свлякох се неумолимо и усещах крещящите ѝ от болка човечета навсякъде по тялото си.

Досега не бях чувал как двеста и шест кости се трошат едновременно под натиска на движещо се метро.

Хряс!