Операция "Душа"

- Ставай от леглото, Квайл, време е за проверка! – обичам да подвиквам жизнерадостно на пациентите си, така и така всички се нуждаят от мъничко подкрепа.

- Добр`утро, докторе! Как сте днес? – в тон с моя поздрав ми отвръща Квайл и подскача от продънения матрак.

- Не се оплаквам. Ти как си, друже? Има ли подобрение?

- Не усещам разлика от вчера. Това лош знак ли е?

- Не непременно. Понякога се иска време. Вдигай престилката, да видя.

Слабичкият мъж послушно изпълнява, а открилата се пред очите ми рана на гърдите му не изглежда никак добре. Тупти сякаш сама по себе си, отделно от тялото. Коричка няма грам, сякаш съм я зашил вчера,а не преди три месеца и половина. Конците съм извадил отдавна, а резката изглежда все едно всеки момент ще се отвори и пръсне кръв в лицето ми.

- Е, как е, докторе? Оправям ли се? – пита с надежда клетникът.

- Да. Всичко изглежда наред. – лъжа безцеремонно, докато премислям следващата операция.

- Еха, супер! – усмивка светва на лицето му, а раната започва да тупти все по-настървено.

Завъртам се и излизам от стаята без да продумам повече, а в коридора ме лъхва воня на мухъл и печено повръщано.

Не работя в обикновена болница. При мен изпращат само най-безнадеждните случаи в страната. Хора, които нямат никакво семейство, без работа, без надежди за бъдещето. Болни от всевъзможни болести, биват предоставени във вещите ми ръце, за да ги оперирам. Оперирам.

- Доктор Хралкос, трябвате ни в операционната! Докараха нов пациент, масивна рана на главата, по всичко личи,че е причинена с .. брадва.

- Как разбрахте,че точно това е инструментът на нападението?

- Ъм.. все още е там.

- Кое?

- Брадвата. Забита е в черепа му.

Ужасът в очите на медицинската сестра донася усмивка на лицето ми. Най-любими са ми безнадеждните случаи. Шансът да ги спасиш е толкова минимален, че в един момент пробива бариерата на невъзможното и става единствената реална възможност. Преобръща света с главата надолу за стотна, достатъчна на опитен доктор да си свърши работата перфектно. И да бъде герой. Ако не за другите, то поне за ридаещият от щастие пациент.

Влизам с бърза крачка в операционната зала и веднага се надвесвам над грозната гледка. Кръв навсякъде, дори парченца мозък. Трудно ми е да повярвам,че още диша. Тялото му се гърчи в конвулсии, а очите му се въртят маниакално на всички посоки.

- Чуваш ли ме, друже? – питам смирено, докато слагам гумените ръкавици.

- Искам...

- Какво искате?

- Да умра.. Оставете ме.

- Боя се,че това е невъзможно. – с рязко движение изтръгвам сечивото от главата му и го захвърлям в ъгъла на стаята.

Зверски крясъци, пръскаща кръв и едно тяло, което иска да престане да живее. Можеш да режеш агонията във въздуха с нож за масло. Да си го намажеш на филийка и после да го изядеш с кеф, докато тъмната болка те изпълва.

Огладнявам.

Бъркам с пръст в гърлото си и чакам. След секунда ми се повдига и повръщам малка локвичка на земята. Навеждам се и вдигам парченцето душа, изпаднала заедно с вчерашната ми вечеря. Държа го много здраво, а то с всички сили се опитва да се върне у дома. Стискам го, а то изписква едва чуто и се кротва.

Набутвам го в дупката, зееща в главата на окаяния злощастник и с последвали бързи, синхронизирани движения я зашивам с дебел конец и още по-тумбеста игла.

- Живей! – извиквам победоносно.

Клетникът се изправя на мига и започва да ме прегръща. Жизнен, дишащ, без капка отчаяние в себе си.

- Благодаря ви! – ридае и започва да ми се кланя.

- Не ставай сантиментален, просто си върша работата.

Обръщам се и излизам от залата с широка усмивка, която никой не може да види.

- И почистете повръщаното!

Продължавам проверката по стаите. Предчувствам,че днес няма да извършвам повече операции, може дори да си легна навреме.

Следващият болен е един от най-тежките ми случаи. Пристигна с десет прострелни рани по цялото тяло, нож, забит в десния бъбрек и отсечен с резачка половин ляв крак. Оперирах го няколко часа, още си спомням плача на медицинските сестри, когато се наложи да извадя сърцето му, за да не се пръсне от болка. После го върнах, разбира се.

Заших всичките рани и го поставих под строг режим на наблюдение. Не позволявам да остане дори за минута сам. Сторя ли го, рискувам да освободя чудовище насред улиците на града.

- Здравей, Брезотъл. Как си днес?

- Майната ти!

- Благодаря ти.

- Начукай си го!

- Вдигай престилката да проверя раните.

- Що не си завреш главата в задника,а? – не ме харесваше грам, нищо,че му спасих живота.

Приближавам се мълчаливо до леглото и го хващам за гушата. Здравеняк е, но още е прекалено слаб,че да ми окаже каквато и да е съпротива.

- Ще продължавам ли да бъдеш непослушен, Брезотъл? – питам през зъби и стискам хватката.

- А? Кажи,де? – лицето му почервенява, а аз започвам да се смея.

Пускам го секунда-две преди да гътне. Той скача полудял от леглото и се опитва да ме удари. Бутам го с една ръка назад и му вкарвам брутален ритник в лицето. Навеждам се и го придържам за раменете на земята.

- Заради мен си жив, изчадие такова. – просъсквам.

- Не, докторе. Ти си жив заради мен. – усмихва се с разбита мутра нещастникът.

Изправям се бързо и се обръщам. Излизам от стаята смутен,а в следващата стая ме чака най-добрата ми пациентка.

- Добър ден, докторе! Как сте днес? – пълничка, цялата в големи,червени пъпки, тя е най-добродушното създание, което съм лекувал.

- Бил съм и по-добре, Лелуга. Как си ти?

- Не се оплаквам. Ето, вижте раната. Мисля,че зараства вече, вие как смятате?

Гнойната подутина на десния ѝ крак ме стрелка с поглед, все едно ми намига игриво. Не съм гнуслив, но гледката определено не спада към разред Приятни.

Недостиг на костен мозък и предначертана от другите лекари смърт я бяха довели при мен. Е, доколкото виждам, жива и здрава е, стига пулсиращото петно да реши да се успокои. Притеснявам се, когато възстановителния период трае толкова време. В болницата съм от седем месеца, а скоро ще ни свършат леглата за болните. Не съм изписал нито един човек. Да, спасявам ги, дарявам ги с нов шанс, ала докога? Няма да почвам да ги трупам един връз друг,я?

Повръщам наново пред Лелуга и ѝ бутам дневната доза душа в устата. Тя я преглъща жадно и в миг раната се успокоява. Доволен съм.

Но докога ще имам нужния капацитет да ги лекувам така? Разбирам израза „да дадеш душата си за професията”, но не искам да го правя буквално. Поне някаква нищожна частичка да ми остане, да се подуе и да експлодира, раждайки милиони нови, които да щъкат из прогнилото ми тяло.

Насочвам се към последната проверка за следобеда преди почивката за вечеря.

Фойл е кротичък, послушен пациент. Дойде при мен със счупен гръбнак. По-скоро, докараха го. Едва дишаше, миличкият. Разрязах го от врата до кръста и повърнах директно в зейналата кървава линия. Заших го и той скочи, досущ като всички останали.

- Как си, Фойл?

- Не много добре, докторе.

- Защо, приятелю?

- Вижте.

Обръща се с гръб към мен и сваля престилката. Досега не съм виждал човешко същество с огромни шипове по цялата дължина на гръбнака. Зелено-черни, мазни и .. дишащи. Сякаш всеки момент ще се отскубнат от кожата и вече самостоятелни ще полетят право към мен. Обзема ме едва доловим страх. Побиват тръпки по собствения ми гръбнак. Капка пот се стича по челото ми и тупва леко на гърдите.

- Боли ли те? – питам плахо.

- Адски, докторе. Какво да направя? – жалва се той.

Повръщам и му подавам късчето. То се противи на транзакцията, но в крайна сметка намира участта си и пада в търбуха му. Фойл въздиша облекчено, а след секунда започва целият да се подува.

Панически правя крачка назад.

Не спира да се уголемява.

На вратата съм, а тръпките се усилват.

Пръска се на милиони парченца, окъпвайки цялата стая в кръв и месо. Слагам ръка пред лицето си, за да се предпазя от обстрела,а в малкото ми останала душа цари гняв. Яд,че не съм успял да победя. Първият ми провален експеримент. Аз съм нищожество.

Излизам зашеметен от стаята и поемам към стаята на медицинските сестри. Докато вървя чувам агонизиращи стенания от всяка една стая. Още тръпки.

Започвам да бягам, а ме е страх да се обърна.

Медицинските сестри не са там, където трябва да бъдат. Нито една от тях.

Усещам движение зад гърба си, а уплахът превзема съзнанието ми. Онзи гаден, мрачен, прояждащ ужас, че скоро ще ти се случи нещо пагубно.

Събирам сили и се обръщам. Не искам да повярвам на очите си.

Огромна топка, сътворена от всички разкъсани парчета на душата ми стремглаво се носи към мен.

Побягвам отново, но тя е по-бърза.

Стигам края на коридора,а зад гърба ми остава единствено вратата на асансьора, който не работи от години.

Сблъсъкът е епичен. Зелена светлина навсякъде, гърчещо се тяло и викове на еуфория от малките гадинки.

Крещя и стискам зъби, докато премине процеса на сливане.

След минута смогвам да си поема въздух. Вдишвам дълбоко и падам на колене. Вие ми се свят. Усещам всяка клетка на тялото си по-жива от всякога.

С нови сили успявам да седна и се облягам на стената.

- Искаш ли цигара, Фойл? – питам развеселено.

- Не. Не ми се пуши сега, Хралкос. – навъсено ми отговаря той. Не е доволен,че се опитвам да се отърва от него.

- Аз искам, дай ми! Дай ми! – Брезотъл няма търпение да запали, след като го държах толкова време на диета.

- Майната ви и на двамата. – дърпам от цигарата, а те вдишват заедно с мен.

Седя на студения, мокър под на изоставена социалистическа болница, а не изпитвам нищо друго, освен раздираща топлина. Колко хубаво е да си цял. Летално, но хубаво.

Прокарвам пръсти по гръбнака си и напипвам малките шипове. Раната на гърдите ми пулсира лудо, а гнойното петно на крака се смее.