Избавление с бомбе

  Ставам сутрин, обличам прясно изгладената си риза заедно с чистите панталони, взимам книжката под ръка и потеглям. А, и шапката си слагам, как забравих да я спомена. Бомбето е неразделна част от екипировката ми, смятам,че ми придава наистина благ вид.

Вървя с усмивка от врата на врата и поръсвам всеки, който се престраши да ми се довери, с безкрайна надежда и знание.

Смятам се за много добър човек. Нося само добро в себе си,а по-важното е,че не се свеня да го споделям с всички. Дали ще ми издигнат паметник, когато си отида от този свят? Възможно си е..да.

- Добро утро, красива госпожо! Имате ли свободна минутка?

- Имам три деца, които мразят да ходят на училище, кръшкащ съпруг и три неплатени наема. Изглеждам ли като жена с време? – толкова стаен гняв имаше в думите ѝ, нуждаеше се от моята помощ.

- Нека ви помогна. Оставете болежките за малко и се вслушайте в думите ми. Няма да ви навреди, обещавам. – толкова съм добричък, как да ми откаже човек.

- Ех, добре. – въздъхна тя. – Но побързай, нямам цяла сутрин.

- Трябва да приемате децата си като дарове от божеството. Не им се ходи на училище, оставете ги да си починат един ден. Вземете си болничен и си останете вкъщи, поиграйте с тях, сближете се. А когато мъжът ви се прибере вечерта, не започвайте на секундата да го обвинявате за финансовата криза. Направете му вкусна вечеря и го прегърнете. Гледайте любимите си филми, докато дечурлигата тичат из къщата. Не им се карайте. Обичайте ги. Повярвайте ми, когато си лягате след ден, изпълнен с такова искрено щастие, няма да чувствате нито капка умора. Ще сте презаредена и няма да ви интересува,че хазяйката тропа по вратата в седем сутринта.

- Красиви думи, проповеднико, но не мисля,че ще решат проблемите ми.

- Опитайте, нищо не губите. Ако не се получи, утре ще ви донеса в плик парите, които няма да успеете да изработите днес, какво ще кажете?

- Бих казал,че сте луд. Луд за връзване.

- Нека съм такъв. Но аз и бомбето ми никога не лъжем. – размахах весело пръст и ѝ обърнах гръб.

- Чао, госпожо! Весел ден!

Щеше да последва съвета ми, сигурен съм. Винаги го правеха, когато не им оставиш време да изредят аргументите си.

Поиграх си, докато намеря хазяйката, беше се навряла в далечна закусвалня на Мор стрийт и се опитваше да набута четири понички едновременно в устата си. Извадих пистолета си и я гръмнах на място. Хората крещяха,а аз излязох от заведението с най-широката усмивка на лицето. Денят започна добре.

На следващата сутрин отчаяната госпожа с три деца не намери плик с трийсет и седем долара пред вратата си, но и яростно почукване нямаше. Нямаше и да има.

Чувствам се толкова полезен, когато помагам на нуждаещите се. Един своеобразен светец, мъченик дори, отдал живота си на пресвята кауза. Да подадеш ръка на тези, които сами не искат да я протегнат. Мраморен или гранитен паметник би ми отивал повече? Трябва да го реша, мисля,че е важен детайл.

- Добър ден, драги господине! Имате ли свободна минута?

- М, безработен съм. Нямам деца, нямам жена. Давай. – не бях свикнал да ми отварят дебелаци по боксерки, но кой съм аз да ги виня, не всеки има дисциплината да е облечен прилежно постоянно.

- Трябва да промените живота си, друже. Нали не искате да станете на седемдесет и седем и все още да ядете чипс по цял ден пред телевизора, без нито един близък около вас? Започнете да тренирате, намерете си работа, после жена, народете си дечица и ще осъзнаете,че те са много по-вкусни от най-хубавия чипс на света. По-добри. По-добри исках да кажа, грешка на езика. А, ето,че огладнях. – засмях се и кимнах с бомбето,а тлъстакът ме гледаше изпитателно, готов да трясне вратата под носа ми.

- Не ми трябват. Чипсът е божествен.

- Грешите.

- И какво ти пука на теб, бе?

- Можете да бъдете спасен. – прелиствах страниците на книжката си в опит да намеря правилните слова, не исках да изпусна потенциална избавена душа.

- Глупости. Хайде хващай пътя, изпуснах си сериала заради теб.

- Както пожелаете, господине. – смирено се усмихнах преди да пратя куршум право между очите му. Бам. Бързичко стана.

Взех пакетчето от ръката му и изхрупах доволно остатъците, докато вървях по слънчевата улица. И този ден започна добре. Колко е хубаво да си проповедник. Дали някой известен човек щеше да напише нещо върху плочата на паметника ми? Хм, по-добре да е цитат, излязъл от моята уста обаче. Да, по-хубаво е, повече тежест би имало.

Вечерите ми протичаха еднотипно. Пусках пералнята, правех си вечеря, почитах малко от книжката, след което се захващах с гладене. Лягах си изморен, ала с тази прекрасна умора, която ти подсказва,че си завършил пълноценен ден. Разнасях доброта където и да отидех без дори да изричах името си.

- Добър ден, прекрасно дете. Мама или татко вкъщи ли са? – децата най ме обичаха, четях го в мъничките им, невинни очи.

- Няма ги. Отидоха до магазина,а мен ме оставиха тук да гледам телевизия.

- Разбирам. Имаш ли свободна минутка да си поговорим?

- Не! За теб нямам!

- Чакай,чакай.. дори не знаеш кой съм аз, дете.

- Ясно ми е кой си. Не си добре дошъл в този дом. Върви си!

Момиченцето затвори вратата с всичката сила, която имаше, а аз за първи път бях отхвърлен. Изритан брутално и пратен да вървя на майната си.

Денят започна зле. Наистина лошо за един добър човечец. Биха ли направили паметник на някой, който не е бил максимално успешен в мисията си? Ставах ли въобще за нещо? Кой бях аз, когато едно невръстно дете можеше да скапе настроението и порива ми?

Три дни не излязох от вкъщи. Излежавах се на дивана по долни гащи и гледах в тавана. Не пиех, нито пушех, но пък стабилно си похапвах чипс. Отдавах своята изкривена почит към клетника, който спасих по-рано тази седмица. Способен ли бях да намеря отново пътя на добродушието след като срещнах такава бомба от презрение?

На четвъртия се стегнах и си изгладих ризата и панталона. Бомбето само това и чакаше. Книгата сякаш сама скокна в ръцете ми,а врата се отвори с чуруликане. Никой велик човек не се е прочул като е бездействал след първия си провал. Искаше се постоянство и аз щях да го приложа. Много са големите човеци на този свят, но само най-грамадните получават паметници.

- Добър ден, момко! Имаш ли минута свободна?

- Свободна минута искаш да кажеш.

Опитваше се да секне ентусиазма ми още в самото начало, ала не ставаше толкова лесно. Бях десет пъти по-устремен към мечтата си и нямаше да се оставя на нищо да ме спре.

- Както ти е по-удобно. Е?

- Какво искаш?

- Единствено да ти помогна. Нищо друго.

Той замахна ядосано към разлистената ми книга и тя падна на земята. Чисто белите страници заиграха, побутвани от повея на вятъра, а аз онемях за секунда.

- Ха, защо разнасяш празна книга със себе си, проповеднико? Мошеник си, нали?

- Ни най-малко! – размахах пръст и го погледнах строго.

- Ми какъв си тогава? Кажи,де.

Небрежното му отношение пробиваше милиони дупчици по добрите ми намерения. Не можех да го позволя, прекалено далеч съм стигнал.

- Аз съм спасител, момчето ми. Нека избавя и теб.

- Няма от какво. Съжалявам, страннико.

Той понечи да затвори вратата,но бързата ми ръка го спря. Задържах я,а с това и вниманието му.

- Само минутка. Нищо повече.

- Нямам време за простотии, човече. Отивай си.

Не ми оставяше избор. Зашо го правят, зашо?! Не могат ли просто да ме послушат и да подобрят живота си? Долни душици, незаслужаващи място в светия ореол на проповедника. Мишки, плъхове дори. Повдигаше ми се.

Извадих пистолета и го насочих към лицето му. Не ми се искаше да го правя, не беше като с дебелака, тук имаше надежда за изцеление, ала.. какво друго ми оставяше да направя?

- Прибери го. – каза ми той спокойно, ала ръката му се сви в юмрук.

- Заслужаваш по-добър живот, момче. – гласът ми трепереше, досега никога не бях отлагал изстрела си повече от две секунди.

Светкавично движение и оръжието се оказа в него. Толкова ли съм слаб физически, че не успях дори да реагирам?

Опря дулото в челото ми и започна да го притиска навътре.

- Кой е спасителят сега,а? – усмихна ми се, а аз паднах на колене.

- Не го прави, аз имам мисия. Имам мисия! – крещях като безпомощно псе, а младежът вече се смееше на висок глас.

Бам!

Усетих студената смърт да преминава през целия ми мозък, чак до дупката на тила, през която грациозно напусна черепа ми. Паднах леко назад и тупнах,а около цялото ми същество се разля гъста кръв. Момчето хвърли пистолета върху изстиващото ми тяло,а бомбето се катурна на една страна.

В отвъдното ми показаха снимка, която ме зарадва неимоверно. Оказа се,че мой паметник има, още откакто съм се родил, явно хората са предвидили,че ще стана велик. Дори и мъртъв, се почувствах неистово щастлив от този факт.

Абаносов бюст, чиято глава имаше осемнайсет очи, две усти, три носа, ала нито едно ухо. Изкривени черти, сякаш са ме били с чук още в ранна детска възраст и зъби, способни да схрускат желязо. Коса нямах, темето ми лъскаше гордо, когато ме огрееше слънце, а от средния ми нос течаха две черни реки кръв.

На плочата под рамената ми се мъдреше надпис, който да показва на всички любопитни зяпачи кой стои пред тях. Очаквах да е изречение, което съм изказал в момент на гениалност или поне добра дума, споделена от доволен мой събеседник. Уви, скулпторите в някакво затънтено градче в Китай бяха решили,че името ми е достатъчно велико,та затова само то бе намерило място върху грубата, черна повърхност.

„Отчаяние.”