Пюрета и билички

- Джипът е за мен!

- Не, за мен е!

- Няма пък, заплюх си го първи!

- Е, не може ли да е и за двамата тогава?

- Не. Мой си е.

- Хубаво, за мен тогава е Ферарито.

- Кое Ферари, бе?

- Е,това, което мина преди малко. Току-що зави зад ъгъла.

- Е, аз не го видях.

- Да си видял, бе. Карай си джипа.

Двете момчета започнаха да се настъпват един друг, да се удрят юмручета по рамената и да се гонят между колоната второкласници. След минута учителката ги забеляза и им се скара. Те се успокоиха и отново застанаха в прилежен строй.

- Може да се возиш във Ферарито ми, ако искаш.

- И ти в джипа.

- Не, предпочитам си спортната кола, момичетата ги харесват повече.

- Ще те видим като те блъсна и премажа.

Приятелчетата започнаха наново играта на дружелюбна агресия,а аз стоях без да мога да мръдна на два метра от тях и си спомнях за отдавна отминалото си детство. Същите бяхме и ние. Карахме се за най-големите глупости, псувахме се, удряхме се, но винаги бяхме неразделни. Подкрепяхме се, когато гаменчета от други квартали се опитваха да ни завземат териториите за игра, гонехме заедно бездомни кучета, целехме се с фунийки, но най-важното – винаги се смеехме с глас. Детският смях е като капсула, имаща за цел да съхрани невинната невръстна душа и да я предаде на следващите поколения. Да продължи установения ред на балансирани отношения между приятели, които неумолимо падаха жертва на израстването. Беше ли възможно отново да бъда дете без да използвам машина на времето?

Дръпнах последните издихания на цигарата и отминах. Закъснявах за семинар, а бъдейки водещ, това не говореше добре за натурата ми.

Нямаше да започнат без мен, сигурен бях, та забързах крачка, чакаха ме поне хиляда души.

Изпуших още две пътьом и се изпотих. Кой да предположи,че ще грее адско слънце, след като по новините казаха,че ще вали. А аз бях сваряваща се композиция от суичъри и якета, която се топеше с всяка изминала минута. Тъкмо, щях да докарам нужния чаровен аромат из цялата лекционна зала.

- Привет на всички! Извинете ме за закъснението, попаднах в човешко задръстване. – засмях се,а всички присъстващи ми отвърнаха и ми вдъхнаха нужната доза начална енергия да започна лекцията си.

- Днес ще говодим за културата на татуировките. Това го знаете от предварителната информация, но аз съм длъжен да го повторя.

Аз съм Кройг Презър. Добре дошли!

Ръкопляскания, кратък шепот, много усмихнати лица и яко слънце през прозореца. А аз не можех да спра да си спомням за играта между двамата малчугани, чиято чиста радост никога нямаше да имам отново.

- Първо. Внимателен подбор на опитен татуист. Не се рисувайте при хора, които са хванали машинката преди няколко месеца. Дори и да са ви приятели, мастилото е нещо, което стои с вас цял живот, намерете си най-квалифицирания и признат артист и отидете при него.

Кратка пауза за записки.

- Второ. Моделът е много по-стойностен и значим, когато е измислен от вас самите или от артиста, специално за случая. Не се палете по рисунки, видяни в интернет, тях всеки може да си ги татуира. Ако все пак се влюбите в картинка от мрежата, постарайте се да я промените до степен, която да описва вас като личност. Да се свързва на няколко нива с душата ви, за да може след години да си спомняте каква луда глава сте били на младини.

Следваща пауза. Тихо драскане по листовете. Две момчета се гонят един друг, защото първото е откраднало робота-играчка на второто.

- Трето. Хигиена и поддържане. За стерилизация няма да говоря, тъй като приемам,че вече стоите в студиото на някой признат майстор. А този аспект за тях е свят. За вас трябва да бъде също, опасностите са безброй. След като излезете от работилницата, веднага си закупувате подходящо мазило, съгласувано с художника. Мажете се по определен брой пъти на ден, намаляващ с времето. Доза между седем и дванайсет пъти на първия е нормална. Респективно сваляте бройката с всяка изминала нощ. На четвъртия би трябвало да видите първите признаци на зарастване. Започва обелването на старата кожа и утвърждаване на мастилото. Бъдете много внимателни, не искате да изпуснете половината цвят от творбата по време на заздравяване. Стабилно натискане с пръсти при нанасяне на мазило, нищо,че ще ви боли много. Заслужава си.

До седмица и половина ще видите почти финалния резултат. Спирате с мазилата и чакате. Месец по-късно ще може да се насладите на перфектно зараснал къс гениалност, който си е само ваш. Завинаги.

Бурни аплодисменти, хора на крака, някои дори скачащи, усмивки навсякъде.

Двама приятели играят на билички в пясъчника и постоянно спорят кой е истинският победител. Започват да се целят с топчетата, а после грижовно си помагат да ги съберат, защото какво по-ценно от биличка, която никой друг не притежава?

- Това е за днес, благодаря ви. В събота ще говорим по-задълбочено за техники на рисуване и светлосенки. Заповядайте!

Поредното пляскане,а аз съм все така залостен в носталгията по изгубеното детство.

Излязох бързо от лекционната и си запалих цигара. Кутията ми дрънкаше на празно, та минах през магазина,за да презаредя. Възнаградих се с още една и поседнах на свободна пейка в близкия парк.

Винаги стоях сам, когато исках да си почина сред природата. Приемах го за лично време, неподлежащо на външни вмешателства.

Трета цигара и празен ум, опитващ се болезнено да не мисли за мечтите на миналото.

- Здавей. Как фе каввас?

Сигурно беше на годинка, още не можеше да говори правилно, но ходеше без чужда помощ. Малко геройче, достойно за възхищение.

- Аз съм Кройг. Здравей. – подадох ръка приятелски.

- Аф фъм Фелифия.

- Фелисия?

- Да! – бебето закима и положи малката си ръчичка в дланта ми. Стисна с всичка сила и се засмя.

- Ифкаф уи да ти кава какво вакусих?

- Какво закуси ли? – усмихвах се като тъпак, а умът ми действаше сякаш съм си бил стабилна доза твърд наркотик право в него.

- Да! Имам си програма. Три вида пюре, сутрин – прасковено, на обяд – кайсиево, а вечер – смокиново. Последното ми го приготвя баба, много е вкусно! Пробвал ли си да ядеш само пюре?

- Чакай.. да не би току що да се научи да говориш изключително правилно?

Колко тъпо изглеждах отстрани, но пукаше ли ми?

- Не, глупчо. Направих си експеримент. Исках да видя реакцията ти спрямо едно неосъзнато и едно осъзнато бебе. Наистина е интересно да изследваш човешкия ум. Бил той и на скучен възрастен.

- На колко години си? – бях зашеметен.

- На една и една четвърт. Проговорих на четири месеца, всички казват,че съм бебе-чудо.

- Уау..

- Хайде, тръгвам, защото мама ме чака в магазина. И не забравяй, яж пюре! Много е полезно.

- Ще си купя после. Благодаря ти.

- Чао, Кройг.

- Чао, Фелисия.

За кратките четири минути бях отново дете. Бях дори бебе. По-невръстно от пеленаче. Исках да поживея в спомените си, ала в същото време осъзнавах колко пагубно ще ми се отрази. Трябваше да съм силен.

Разтърсих глава и изгоних раздиращото желание да бъда малчуган отново, поне за няколко минути. Закрачих към любимото си кафене и се опитвах да си мисля за синьо сирене и фалафели.

Тъкмо хвърлих изпушения фас и по лицето ми се разля блага усмивка. Най-добрият ми приятел ме чакаше отпред, също запалил цигара, и се смееше насреща ми.

- Хайде,бе, семинар. Къде се запиля?

- Постоях в парка. Трябваш...шшш...ш, виж я тази мадама отсреща, човече.

И двамата се обърнахме по посока на красавицата и застинахме в смълчано удовлетворение няколко секунди.

- За мен е! – викна той първи, все ме изпреварваше.

- Няма как. За мен е.

- Първи си я заплюх,бе!

- Аз пък първи я видях!

Започнахме да се бутаме братски с рамена, а моментът на осъзнаване не закъсня.

- Няма да върже на никой от нас.

- Прав си. Винаги можем да си купим джип и да се чувстваме като мачовци.

- Ферарито не е ли по-мъжкарско,бе?

- Ще го измислим. Хайде, че бирата чака.

Childhood is a state of mind.