Камъчета

    Мечта ми беше да летя, когато бях малък. Трудих се здраво и двайсет години след първия път,в който си го помислих, вече бях сред облаците. Специален пилот Дрог Андрюс. Бях горд другар на изстребител от най-нов клас и летях почти постоянно. Всички авиатори знаеха името ми, както и тези на колегите ми от отряда черноработници. Ние сме най-високия елит сред въздухоборците. Най-тренирани, най-изкусни, най-годни за работата, която малко искаха да вършат. Да посещаваш най-затънтените места на планетата в търсене на изгубени личности и съкровища, с опасност да бъдеш убит или свален във всеки един момент. Ако успееш, си герой за няколко минути в разговорите по радиостанцията. Ако се провалиш, ставаш поредния безимен тип, паднал жертва на мечтата си да бъде господар на небето. Никой от нас нямаше да усети тежестта на славата и интернационалното признание, никой нямаше да се радва на вниманието на малки дечица, спряли го по улицата за автограф. Никой от нас не щеше да се пенсионира с почести пред цялата страна. За системата ние не съществувахме. Пилоти-фантоми, чиято единствена задача бе да свършат заданието и да се приберат изморени вкъщи. Без похвално потупване по рамото, без блага дума. Бяхме като създания от друго измерение, обречени да бъдат най-великите в заниманието си, без да има кой да го отбележи и узнае. Велик ли си наистина тогава, ако няма кой да те приеме за идол и пример за подражание? Какъв си, ако не прост работник, който обича работата си, но него никой не го обича. Ти си никой. Но поне си най-добрия никой. Без да се замислям, платих тази висока цена за още по-извисената мечта, която се сбъдна и ме направи най-щастливото пораснало хлапе.

Летях над трийсет години. На петдесет и пет все още бях ас от световна класа. Дори от извънземна.

Рутинна мисия, трябваше да пропътуваме въздушното пространство от базата до незнаен остров някъде из Кайманите. Целта ни бе политически пленник на нацията, отвлечен от вражески отряд тайни агенти. Четири изстребителя, нулев шанс да ни спрат.

Всичко вървеше безупречно, преди да се разбия.

Не знам какво удари самолета ми, нямаше как да е вражеска ракета, сигурен бях. По радара нямаше дори точица, която да свети в червено. Каквото и да бе това съвпадение, успя да ме свали на брега, където машината ми се заби с бясна скорост,а аз успях да катапултирам едва след като чух взрива около себе си.

- Искаш да си птица, така ли?

Явно бях мъртъв и си говорех със свети Петър, който се чудеше дали да ме остави в рая.

- Исках. И станах. Пътят ми е завършен.

- Така си мислиш. – шаманът се засмя и започна да клати глава.

- Бедните човеци, толкова жадни за геройска смърт. За лаври и слава. За какво са ти, когато си отидеш? Какво ще направиш с тях? Ще те спасят ли от следващия взрив в системата?

- Какво искаш от мен, страннико.. – трудно говорех, цялото ми тяло бе обгорено, а костите ми искаха да изскочат през кожата ми.

- Искам да ти дам шанс.

- Ъ..

- Не е нужно да говориш. Ето. – той взе две камъчета от земята и ги стисна в дясната си длан. – Това е твоето устройство за избавление. Едното камъче е червено, другото зелено. Първото ще пиеш сутрин, а другото вечер. През деня ще бъдеш съвсем друг човек, през нощта – себе си. Няма да спиш, защото и на двете места ще е ден. Не искам да рискувам да изпусна шанса ти за просветление заради единия сън. На дванайсет часа ще повръщаш. Камъчето никога няма да се разложи в системата ти, а ще изскача, когато го направиш. На минутата трябва да лапнеш другото, иначе рискуваш да останеш залостен между два живота, половин себе си, половин някой съвсем непознат, което ще те разкъса на парченца за часове. Мозъкът ти няма да издържи на насиленото раздвоение и ще откаже. Работата ми тук ще бъде напразна.

- Защо го правиш? – не разбирах. Наистина не разбирах.

- Защото можеш да бъдеш спасен. Зная го. Ти си създаден за друго, човеко. Трудно ще го разбереш, но успееш ли, светът ще е твой.

- Имам ли друг избор? – знаех колко съм безсилен в момента.

- Имаш. Смъртта. Е, кое ще бъде?

- Дай ми камъчетата. Ако всичко това е една голяма лъжа, ще те намеря и убия, шамане.

- Хе. Не можеш да убиеш това, което не живее, синко. И едно последно нещо. Когато си червен, ще бъдеш сляп. Не мога да рискувам да видиш чуждо лице в огледалото и да превъртиш. Трябва да изпълниш задачата си.

- Сляп?! Ти луд ли си, бе?!

- Да. – изсмя се отново той и ми тикна едното камъче в устата. – Но това не ми пречи да бъда по-силен от целия свят, събран накуп и насочил базуки срещу мен.

Шаманът изчезна, изчезнах и аз. А може би само аз го сторих..  на друго място, в чуждо тяло, докато той спокойно си похапваше отровни плодове на безимения остров.

Отворих очи,а не виждах нищо. Черно петно навсякъде около мен, а страхът ми искаше да ме завърже здраво на едно място и да чака дванайсет часа с мен, докато не възвърна зрението си.

Когато не можеш да съзреш дори най-малката точица, ти остава време да размишляваш. Не можех да разбера как изглеждам, нито колко съм стар, дори в чие тяло бях. Щом съм приел обвивката му, какво се е случило с горкия клетник? Мъртъв ли бе? Имаше ли шанс да живея в тялото на мъртвец? Ако мозъкът ми не беше напълно болен вече, сега със сигурност щеше да мине границите на поносимото. Страхувах се,че няма да издържа на натиска, но в мен се бе появило и друго, по-странно чувство. Някаква изкривена целенасоченост, която ме движеше напред и ми даваше сила да копнея за спасението си. Някак знаех,че ако се откажа, ще умра веднагически. А един път върнат към живота, трудно можеш да се отдадеш доброволно на безвремието в бездната.

Започнах да опипвам предметите около себе си и да се ориентирам в новото място, на което бях телепортиран. Имах представа как изглежда светът около мен от другото си, зрящо тяло и затова ми бе по-лесно да разпознавам средата, в която се намирах. Познах лампата на нощно шкафче, познах стените, вратата и мивката в банята. Измих си лицето и разтърках очите си. Погледнах в огледалото,ала нямаше как да зърна кой съм. Как изглеждам или какво представлявам въобще.

- Стана ли, скъпи? – вик от другата стая ме озадачи. Имах приятелка, жена.. или пък живеех с майка си на стари години?

Последвах гласа ѝ до кухнята и я прегърнах.

- Кой съм аз? – попитах я искрено, а тя усети уплаха в говора ми.

- Ти си моят герой. Моят обичан мъж. Моята съдба.

Целунах я, а главата ми не спираше да се блъска над проблема,че тази жена обича съпруга си. А не мен. Не бях аз този, който заслужаваше милувките ѝ. Имайки предвид,че всеки човек има собствена представа за гласа си, аз не можех да различа, че говоря различно. Не можех да се преструвам на съвсем различен тип, който най-вероятно, по предварителните ми разсъждения, бе мъртъв. Колко извратено е това? Да се вселиш в кожата на някой друг и да продължиш живота му, сякаш нищо не се е случило. Главата ми искаше да се пръсне.

- Ще ми посвириш ли, мили? Имам нужда наистина.

- Да свиря ли?

- Да. Не си ли в настроение?

Трябваше да си наложа да се държа максимално естествено. По-лесно бе да имам някой и друг неудобен момент на неразбирателство, отколкото да се налагаше да обяснявам на горката женица, че аз не съм мъжът, до който обича да се събужда.

- Не, разбира се,че съм. Насочи ме само, още съм леко сънен.

Тя хвана нежно ръката ми и ме заведе до пианото. Никога през живота си не бях сядал на такова, камо ли да изкарам някаква сносна мелодия. Дали пък тялото на приемника ми нямаше само да ме води по клавишите? Струваше си да опитам.

Поех си дълбоко дъх и натиснах с пръсти надолу. Движеха се сякаш цял живот съм се занимавал с това. Бях добър, боже, колко бях добър! Изкарвах дяволски добри мелодии, а съпругата ми мъркаше от щастие. Явно ѝ действаше наистина добре. Свирих два часа без дори да си почина за минута. Не исках да спирам, толкова се радвах,че мога да правя нещо, което никога не съм смятал за възможно. А знаех ли наистина как да бъда гений на пианото или обвивката ми имаше цялата заслуга? Отново бях обречен да бъда герой-никой. Този път в обърнат ред. Признат, ала без заслуги. С какво е това по-различно от съдбата ми на пилот-фантом? Какво искаше да ми причини проклетия шаман и защо го правеше? Кеф му бе да измъчва хора, прекрачили прага на отвъдното, всички вещери са изтрещяли мозъци, няма спор.

Прекарах деня си в разговори с Магда, научих името ѝ от телефонен разговор с тъщата ми, пуснат на високоговорител. Накарах я да ми сподели спомени от живота ни заедно, от моето и нейното детство. Правех го невинно, сякаш съм започнал да позабрявам някои неща от възрастта. Тя с удоволствие ми разказваше и лека-полека започнах да научавам повече за този си живот. Шаманът бе избрал правилния човек, чието тяло да превзема. Подобни мечти, подобни желания и хобита. Приличах си с този клетник, ала за нещастие никога нямаше да се запозная с него. Вече бях почти сигурен в теорията си и приех,че ще заема мястото му, защото тази жена заслужаваше да е щастлива. Дали именно за това магьосникът не ми бе отредил тази съдба? За да замени някой свой приятел или познат без да се налага да лъже смъртта така, както я измами с мен? Въпреки че аз не бях умрял. Едва дишах, ала бях жив. Непосилно ли е, дори за шаман, да върне някой от другия свят? Може би да, може би не.

Вечерта дойде неусетно, а с нея и семейната вечеря. Нямахме деца явно, жалко. В собственото си тяло имах две ангелчета, които ме прегръщаха толкова силно, когато се приберех вкъщи от работа, че забравях всякакви тревоги и страхове. Тук не беше същото. Малко по-самотно, ала компанията на Магда ми стигаше засега. Дадох си за цел да я опозная и да я накарам да се чувства обичана. Да се влюбя в жена, която почти не познавах, само за да я спася от мъката по изгубения съпруг. Мъка, която тя дори не бе осъзнала и, ако зависеше от мен, никога не щеше да изпита.

Легнахме си заедно в голямото легло,а тя се гушна в мен и ме целуна. Чувствах се обичан, без да знам с какво съм го заслужил. Какви игри играеше с мен шаманът и защо се съгласих толкова лесно с тях? Отчаянието води до неочаквани резултати,това поне го знам вече.

Тъкмо започнах да се унасям, когато ми се пригади зверски и повърнах. Усетих как червения камък пада в отворената ми длан и го стиснах здраво. Успях да го сложа в малкия джоб на пижамата си и мигновено затърсих зеления му събрат. Той услужливо чакаше на нощното шкафче, до лампата, която опипах сутринта. Глътнах го веднага и затаих дъх.

Цялото ми тяло се разтърси от незнайна емоция. За миг помислих, че ще умра. Напрегнах сетивата си и зачаках неумолимата агония да отмине.

Събудих се свеж и отпочинал в собственото си легло. Отворих очи и погледнах слънцето през прозореца. Виждах перфектно. Огледах се щастлив и с радост видях собствената си лампа на моето си нощно шкафче. Обърнах се наляво и прегърнах майката на двете си деца. Започваше нов ден, а аз си бях същия. Ала в различно тяло.. моето си.

Закусихме,а малчуганите нямаха търпение да отидат на училище, нито общо с баща им. По новините не казаха нищо за проваления спасителен опит на отряда ми. Никой не ми се обади, да попита как съм, жив ли съм. Един път разбил се, вече не съществувах в никакви военни записи. В никоя система името ми нямаше да излезе с професията, която бях усъвършенствал до най-колосални висини. Отново бях никой, но се чувствах добре. Необяснимо, ала шаманът ми показа,че можеше да е и по-лошо. За един ден ме научи, че всеки се бори със собствените си трудности и никоя от тях не е съпоставима с друга такава. Обичах живота повече, отколкото някога съм си представял,че ще мога. Бях прероден, а собственото ми тяло не изпитваше грам болка. Винаги съм си представял,че реинкарнацията ще е по-трудна и болезнена, но за мое щастие, не се оказах прав.

Денят ми мина спокойно, вече не бях пилот и нямаше какво да правя. През годините бях спестил достатъчно от успешни мисии и можех предоволно да се излежавам на дивана и да си спомням всички прекрасни моменти във въздуха, които вече бяха просто част от един пълноценен живот, осъзнал колко е важно да цениш това, което имаш преди да е прекалено късно.

Вечерта дойде, а аз повърнах насила. Смених ролите на камъчетата и се върнах в сляпото си тяло при другата жена. Целувах я и ѝ говорех неща, които бих казал на своята собствена. Не усещах нередност да го правя в друго тяло, след като това я правеше щастлива. Помагах на нея, помагах и на себе си, но си нямах и най-малка идея кога ще свърши този шамански експеримент.

Свирех на пианото с часове, говорех си с Магда и чаках да дойде време за зеления войн,че да прогледна наново. Всеки ден се будех сляп,а вечерта срещах новата сутрин като зрящ.

В истинския си живот започнах да се опитвам да подражавам на сляпото си аз. Учех клавишите на пианото от нулата, бях като петгодишен хлапак, който си няма и на идея какво да прави и къде да натиска. Ден след ден се насилвах да създам симфониите, които можех да свиря чрез червеното камъче, но не успявах. Не спирах да се опитвам обаче, след няколко седмици изкарвах Котешкия марш безпроблемно и се чувствах изключително доволен от себе си. Напредвах в нова сфера, където бях цар само на едно повръщане разстояние, ала исках да съм перфектен и на двете места без да ми се налага да усещам гадене в стомаха.

Магда не усещаше разликата и липсата на истинския ѝ съпруг. Първия път,в който ѝ казах,че я обичам, се почувствах като най-голямото нищожество на света. Не предавах ли по този начин собствената си съпруга? Не бях ли просто късметлия, отървал смъртта, който се възползваше от ситуацията, за да запълни дупките в живота си и да бъде признат във всяка една бленувана сфера? Кой бях аз вече? Пилотът-фантом или слепецът-пианист? Или бях и двамата? Или отново никой, този път в оптималния смисъл на думата? Рееща се между два различни свята душа, обречена да търси истинското си Аз, докато не умре отново. Главата ми искаше да се пръсне.

Прекарах две години в двойствен живот на повръщане и мили думи, а шаманът все още не ме пускаше. Какво искаше от мен и как можех да узная, след като не го видях никога повече след онзи инцидент?

На пианото станах кардинал. И на едното, и на другото място. Не правех нищо друго, освен да свиря. Чувствах се пълен, когато го правех. Завършен и действащ по предназначението си. А мечтата ми да летя избледня и ме остави разкъсан отново измежду терзанията по неосъществения блян. Бях ли летял някога въобще, след като сега не се чувствах птица?

Червено камъче в търбуха и пак бях в тялото на слепеца. Свикнах да балансирам между контрастното състояние на сетивата ми в двата си живота и не ми правеше толкова голямо впечатление вече. Днес беше важен ден. Трябваше да свиря пред пълна зала едно от произведенията, които сам написах, подпомаган от вградения талант на чуждото тяло, което все още не успявах да почувствам като мое собствено.

Прекарах няколко часа в репетиции и в десет часа чух как тежката завеса се вдига, откривайки сцената с моето присъствие.

Засвирих на секундата, а всички присъстващи ахнаха. Обикнаха ме от първата нота! Никога не бях получавал такова признание в живота си. Усетих как сълза капна от едното ми око и се стече до устните. Изядох я и продължих да натискам клавишите.

Не усещах колко бързо минава времето, докато не настъпи часът за повръщане. Пригади ми се зверски, едва успях да се обърна, за да не изцапам пианото. Изкарах остатъците от всичко, изядено през деня и затърсих зеления камък. Осъзнавах колко неприлично ще е да прекъсна концерта си по средата, ала смеех ли да рискувам да остана реещ се завинаги, неспазил заръките на шамана.

Глътнах другото магическо братче и прогледнах.

От първия ред ме стрелна с поглед шаманът и се изкикоти тихичко. Изправи се и дойде до мен. Наведе се до ухото ми и зашепна, а аз не разбирах как все още стоя в залата.

- Колко приятно е да усвоиш нещо толкова добре,а? При това в половината от времето да спиш? Хем си почиваш, хем ставаш по-добър.

- Чакай.. искаш да кажеш,че..

- Че никога не си напускал тялото си, друже. Това казвам. Приятен живот.

Вещерът изчезна в глътка дим,а аз продължих да свиря усмихнат до уши.

В съня си успях да си спомня колко обичам жена си. Колко съм радостен,че имам деца. Колко важни са малките неща и как да свиря на пиано. Прогледнал слепец, намерил своето призвание.

И пак летях. Този път по звуците на пианото, което цял живот ме бе чакало.