Дъждовни банички

  Запалих цигара,а валеше порой. Държах я в едната ръка,а с другата прикривах да не се намокри. Вдигах едновременно и двете,за да дръпна, а после плавно ги отпусках в синхрон и продължавах да стъпвам във всяка една локва. Ръката-пазител изтръпваше от студ, но пък леталната свещ оставаше непокътната. Суха и щастлива, готова да изпълни мисията си. Да изгори, докато аз самият се горя, парче по парче.

Правех закуски. Занимавах се с това от осем години и бях наистина добър. Всяка сутрин, без почивен ден. Всички гладници в града ме познаваха. Държах ниски цени,а качеството бе неуспоримо.Усъвършенстван до безгранична степен работех сам , не смятах,че имам нужда от помощници. Представях си се на осемдесет и четири, все така облечен в червената си престилка, надвесен над поредната тава с вкусотии. И знаех,че всичко съм постигнал без чужда помощ. Какво по-приятно от чувството на лично удовлетворение?

Харесваше ми да гледам усмивките по лицата на хората, когато видеха,че съм приготвил любимата им закуска. Да слушам как гладно мляскат и хрупат, забързани за работа. Да им пожелавам приятен и успешен ден,а те да ми отвръщат лъчезарно с пълна уста.

Не си позволявах да пуша по време на работа. Нарушаваше ритъма ми, пък и имах доста клиенти деца, не исках да им бъда лош пример за подражание. Харесваше ми да съм добрия чичко с хубавите закуски в очите им.

Давах живот на стотици, понякога хиляди парченца блаженство на ден.В такт със звучащия джаз от радиото месех тесто, слагах месо, добавях подправки, сирене, кашкавал и всичко останало, нужно за направата на перфектната закуска, която да те засити за поне шест часа напред. След дългия, ала зареждащ, работен ден се прибирах вкъщи в компанията на друга цигара. Валеше, та трябваше отново да използвам техниката за съхранение. Отварях вратата с измръзналата ръка и се отпусках на канапето в празния си апартамент. Приготвях си вечеря, скромна и лека,че да успея да заспя лесно по-късно.Отварях лаптопа,с който боравех като шимпанзе с пишеща машина, и с мъки успявах да потърся нови рецепти в интернет. Имах някои много добри попадения, признавам. Никога не ги копирах дума по дума, защото така сякаш ограбвах автора им, но във всяка намирах парченца, които да приобщя към собствените си техника и процес на готвене. Усмихвах се, когато осъзнавах,че хора на другия край на света споделят същата страст с мен. Все едно ги познавах, без дори да съм ги виждал. Стоплях се отвътре, а парното правеше същото с ръката-пазител.

Цигара преди лягане и спокоен сън.

Една безтегловна длан преследва бягащи закуски из черен вакуум.

Ново утро. Отново вали, есента е решила да си върне на лятото за сухата шега и излива целия си гняв върху нас, клетниците тръгнали рано за работа. Правя си покривче над цигарата и я изяждам за минута. Не си усещам ръката,а дробовете ми горят.

- Господине, защо работите сам? Не се ли уморявате? – жалност струеше от гласа на малчугана, явно не се бях наспал достатъчно.

- Не, приятелю. Усмивките по лицата ви ме зареждат.

- Хм, не знаех,че е възможно.

- Няма невъзможни неща, стига да вярваш в успеха си.

- Ще го запомня! Може ли сега три банички?

- О, някой е доста гладен май. – засмях се искрено, първи път от многото през деня.

- Досега бях на тренировка по футбол, трябва ми енергия.

- Ето ти четири тогава, едната е от мен. Само не ги яж наведнъж, ще ти стане тежко.

- Слушам, господине. Приятен ден и не се преуморявайте!

- Благодаря,дете! Хубав ден и на теб.

Какво си струва повече от това да носиш радост в стомасите на хората. Ако човек е сит, то той е щастлив, нали така? А аз бях професионален производител на този тип щастие и се гордеех. Спокойно можех да отворя верига закусвални с рецептите си, но това никога не ми е било цел. Печеля, колкото да преживявам,а истинското богатство идва от разговорите с клиентите, били те и безмълвни. Ако можех да бъда на няколко места едновременно щях да се пробвам с още кътчета като това, което имах тук. Но не вярвам толкова силно,че мога да се мултиплицирам, затова ще си остана с това местенце. Не съм сигурен кое чувствам повече като дом – закусвалнята или апартамента,в който съм живял откакто се изнесох от къщата на родителите ми, когато бях на деветнайсет. Тук има повече банички, бих заложил в тази насока,ако се познавах достатъчно добре,че да преценя със сигурност.

Вечерно прибиране в дъжда. Скрита цигара и дим, борещ се да мине между здраво сключените ми пръсти. Вдишвам и въздишам дълбоко. Едва врътвам бравата, но скоро дори не го мисля, интернетът ме е завладял без да ме остави да си направя вечеря дори. Рецепта след рецепта, чета и попивам, нагаждам към закуските си, експериментирам и се усмихвам.

Нова цигара и сън на гладно.

Няколко никотинови войника с черни пухени шапки преследват изплашена баничка в тъмен тунел,чийто изход не се вижда.

Цял месец валя. Не пропусна ден. Сутрин и вечер – задължително. Аз пък не спирах да правя закуски и да ощастливявам хората. Все едно се състезавах с времето кой ще постигне повече, то ли ще успее да ги натъжи или аз ще победя с усмивки. Сит стомах е по-весел от навалян гладник. Но гладът може да се засити, а водата не действа на пълен с блаженство търбух. Пък кой му пука,че капят капки от косата ти, нали в закусвалнята си на сушина?

- Добър ден, господин Прейго.

- Добър да е! – рядко влизаха костюмари при мен, но всеки е човек, всеки има нужда от хапване.

- Получихме информация,че работите напълно сам, вярно ли е това?

- Да. Защо, проблем ли е?

- В интерес на истината – да. Имаме съмнения за качеството на работата. Вчера сте произвели осемстотин и три закуски, така ли е?

- Не ги броя с такава точност, но...да, предполагам са толкова.

- Притесняваме се,че сам човек не може да направи толкова храна без да пристъпи изискванията за хигиена и качество на продуктите.

- Какво искате да ми кажете?

- Ще трябва да ви глобим. Сериозно.

- Колко? – сърцето ми прескочи, щях да платя всичко, само да не ми отнемаха закусвалнята.

- За начало.. двайсет и пет банички. Колега от отдела ми е хапнал вчера тук и не спира да ви хвали. – костюмарът се смееше, а на мен ми отне няколко секунди, за да се усетя. Колко ми олекна, не мога да ви опиша.

- Ха, да не ви стреснах? Извинявам се, обичам да си правя шеги.

- Не, няма никакъв проблем. – усмивката се върна на лицето ми, докато редях една по една баничките в пликчета.

- Лек ден и приятен апетит!

- Благодаря, господине, благословен да сте!

Дъждовен път до вкъщи и сладка измръзнала цигара. Кратка вечеря и никакъв интернет. Бях щастлив, но исках да се насладя на точно това късче радост без да затормозявам ума си с мисли за нови проекти. И после сънища.

Банички в костюми се карат коя е по-вкусна, докато кетчупът ги цели с магданоз.

Два дни не ходих на работа. Трябваше ми почивка явно. Временната ми стая беше студена и отблъскваща, миришеше на тъга.

На третия ден крачех несигурно към закусвалнята. За първи път щях да работя с други хора. Да обучавам двама чираци, които да вършат работата ми. Тъжен бях, но нямах сила над това. Старецът в престилка от мечтите ми избледняваше с всяка локва,в която цопнех с крак.

Пак валеше. А аз нямах с какво да скрия цигарата от капките. Ето,че все пак дъждът победи готвача. Шибана хипотермия.