Фъстъковка

   Колко чаши ракия може да изпиете преди да ви се завие свят? Една,две или осем? Или седемнайсет?

Аз не съм си ги броил, но са достатъчно. Не казвам много, защото е безсмислено крайно понятие. Има вечери, в които много са ми четири, има и такива, където забравям,че въобще съществува такава дума.

Сипвам си нова чаша, а до мен стои почти непознато момиче. Не си говорим, само си даваме наздраве без дори да се усмихваме. Отпивам и усещам,че ми тръгва глътката. Пия пак, потретвам след двайсетина секунди и вече съм набрал скорост. Шеста чаша, а мен ми няма нищо. Само се зъбя по-често и пускам шеги, които никой не разбира. Ако ги прекарам през оценка на болния си ум, дори аз няма да ги намеря за смешни.

Нов гълток и изведнъж ме удря здраво. От опит знам,че не стават така нещата. Постепенно почвам да осъзнавам,че се напивам, а не на секундата. Странно.

Отпивам пак и вече си мисля,че някой тайничко е сипал уиски в чашата ми с цел да ме натряска по-бързо. Не им понася да унищожавам алкохола трезвен, докато те се въргалят под масата, гонейки изгубени стотинки.

Поглеждам надолу и виждам виновника за непознатия ефект. В чашата ми се мъдри фъстък, безкомпромисно оставен да се удави в питието ми. Миличкият. Мъчи се да изплува, но не му се получава. Тлее на дъното и изпуска магически сокове, които придават несрещан досега вкус на ракията ми. И доста силно ме удря. Право в мозъка. Ако знаех по-рано, щях да го използвам по-често. Или поне през няколко вечери. Ей така, за разнообразие. Да не си спомням по-голямата част от събирането.

Отпивам и оставям чашата, докато готиния ефект ме превзема. Със светкавично движение хващам ръката ѝ, докато пуска нов войник в стъклената ми приятелка.

- Какво си мислиш,че правиш?

- Ъм.. абе, не си ли пил досега ракия с фъстък? – стъписах я, но бързо възвърна самообладанието си. Усмихна ми се широко, а аз забравих,че трябва да съм ядосан.

- Не съм. Ти пила ли си? – без да чакам отговор пуснах един в нейната чаша и я погледнах лукаво.

- Не е честно. – нацупи се тя и ме удари леко по рамото.

- Че е нестно. – отвърнах.

- Какво?

- Това е обръщане.

- Обръщане ли?

- Да. На буквите. Правя го постоянно.

- Хм.. ти май си тъп.

- Няма да споря.

- Ама чаровно тъп. Не съм сигурна още.

Дадох ѝ наздраве и изпих чашата на екс. Налях си нова и нарочно се обърнах на другата страна. Чух в подсъзнанието си как поредната ядка пада на дъното и заликувах наум. Тя пусна един и в своята доза и ми даде ново наздраве.

Чашите иззвъняха радостно и се насочиха към жадните ни гърла.

Не помнех колко съм изпил, но знаех,че съм прилично пиян. Не беше от ракията обаче. Тези магически фъстъци ме опияняваха неумолимо, съдържащи частички от харизмата на това момиче. Разтвореха ли се в питието ми, влизаха директно в нервната система и ме превръщаха в безгрижен глупак. Смеех се на всичко, усмихвах се на всички, не спирах да пия и дори започнах да ям фъстъци ей така. С алкохол и без. Ненаситен.

- Ти кой си? – попита ме тя с любопитен, замътен поглед.

- Аз съм си аз.

- Ъ.. какъв е този отговор?

- Ти коя си?

- Аз съм... м, аз пък и аз съм си аз! – вирна нос и се ухили широко.

- Детски гъз.

- Пробвай се,де! – изпъчи се напред и си придаде боен вид.

Тотално се отрязах. Толкова пиян не съм бил никога през живота си. А тя продължаваше да налива чар в мозъка ми, постепенно забравях да говоря и да мисля. Водеха ме само най-примитивните ми инстинкти, а те ми нашепваха яростно да я разкъсам. Ризата ѝ, не нея самата. Не бих станал канибал, ще падна жертва на собственото си чревоугодничество и ще се самоизям. Кофти смърт, нали?

Опаковката фъстъци свърши, а ракия имаше предостатъчно. Рискувах да изпия чаша без ефекта на ядката и останах леко изненадан. Имаше съшия вкус като предишните. Аурата на нарушителите в стъклото ми все още беше там и ме зареждаше, подтиквайки ме към вандализми.

Когато изпих и последната капка ракия, а продължавах да се напивам, минута след минута, ме озари прозрението. Не бяха нито алкохолът,нито хрупащите бобчета. Чаровницата, чието име не знаех дори, ме държеше в пиян плен, без дори да го иска. Просто се случваше. Химическа реакция между двама непознати, загърбили етикета на учтивото общуване.

- Аре, пробвай се,де! – усмихваше ми се тя и вдигаше юмруци в бойна поза.

- Ей,детски гъз. Ще те схрускам.

- Не можееш! – скачаше в кръг и махаше с ръце.

- Ще видим.

Засякох един избягал фъстък на пода и го вдигнах. Изглеждаше чист, що пък да не го изям. Тъкмо да го унищожа и тя изскочи пред лицето ми с миличка физиономия.

- М..дай го на мен. – гледаше ме с игривите си очи и чакаше да поддам.

Вдигнах ръка и поставих ядката между двама ни.

Тя се надигна лекичко и я взе от пръстите ми с уста. Схруска я, без да сваля поглед от очите ми, а след това се изсмя и продължи да скача.

Толкова енергия имаше в нея, сякаш и тя се напиваше все повече.Ала и двамата бяхме спрели да консумираме концентрат. Дали не беше двустранен процес? Да си размазан, без да си изпил дори половината от количеството, което черният ти дроб може да преработи до следващата сутрин.

Дори не я попитах за името ѝ. Тя не посмя да зададе втори път въпроса за самоличността ми. Не си и спомням всичко, което сме си говорили. Знам, че имаше периоди на философски разговори, както и на ексцентрични такива. Филми, музика, исторически личности, ядене, татуировки, уиски и всякакви такива неподлежащи на обективна оценка приказки. И за приказки си говорихме. Стигнахме до консенсус,че хепи-ендът не е опция в написването на една история. Рядко ми се случваше.

Тръгнах си сам от партито, трябваше ми време да осмисля новата техника на напиване. Вървях пеша до близкото метро и се качих в първото сутрешно такова. Подрамяска ме малко из софийските тунели и ме изплю на моята спирка.

Не ми се спеше. Нито ми се сънуваше. Преди малко преживях най-странния сън и щеше да ми държи влага поне три дни. Три безсънни напиваници без фъстъци.

Повървях до вкъщи,а пътьом минах през денонощния магазин.

Взех си шише ракия и си направих план как ще продължи опиянената нощ.

Отключих и влязох в тъмната стая.

Светнах лампата,а на леглото ми стоеше илюзия от плът и кръв.

- Взела съм три пакета, ще ни стигнат ли? – разтърси опаковките пред очите ми и се усмихна.

Нямаше да спя, спорът беше безсмислен.