Полет към истината

- Кой ги уби?! – викам за стотен път в ухото на циврещия нещастник, гадже на една от дъщерите ми.

- Н..н..не знам! Не знам! Моля ви, пуснете ме! – напикал се е от страх, но въпреки това не казва и думичка, която да ми помогне в намирането на виновника.

Чукът се издига плавно и пада с адска сила върху глезена му. Звучно пукане, последвано от агонизиращите викове на нехранимайкото. Дращи с нокти по масата и моли за милост. Дали момиченцата ми се викали по същия начин? Или дори по-брутално? Не искам да си го представям. Просто не ми е по силите.. ще ме довърши. Длъжен съм да запазя последните си капки здрав разум, за да разбера кой уби двете ми ангелчета в онази злощастна нощ преди три седмици. Шибаните полицаи не откриха нищо. Дори се опитаха да им лепнат двойно самоубийство. Бях на косъм от хладнокръвно масово убийство в полицейското управление. Съпругата ми ме спря навреме, само за да ме напусне след седмица. Не можела да понесе ада, през които минаваме. Замина при майка си на другия край на страната и ме остави тук сам с демоничните мисли на отмъщение. И този дрисльо на стола до мен.

- Казвай! Кой ?! – няма да спра да опитвам.

- Не зная! Казах ви сто пъти!

Дланта ми обхваща задната част на черепа му. Предната такава среща грубата маса три пъти. След тях идват още три. От носа му блика свежа кръв, а той едва не се задавя с нея. Плюе и псува в опити да възвърне самообладанието си.

Пореден удар в дървото. Носът му придобива интересна сюрреалистична форма. Част от мен се засмива на окаяния вид, изписан по лицето на малкото копеленце. Сякаш съм щастлив,че дори и да не изтръгна нищо от него, поне го оставям обезобразен. Не ми пука, че има шанс да е невинен. Знае нещо, сигурен съм, и не ми го казва.

- Ще те попитам последен път, преди да забия някои от скъпите си кухненски ножове в сънната ти артерия. Нямаш повече шансове.

Взимам едно от остриетата и го прекарвам едва-едва по пръстите си. Порязва ме леко, а кръвта се стича в перфектна права линия надолу към дръжката.

- Е? – озъбвам се насреща му и започвам да броя надолу от шест.

- Шест.

Мълчи и не помръдва.

- Пет.

Напикава се отново, но пак не проронва и думичка.

- Четири.

Трепери, сякаш го е повече страх от това, което знае, отколкото от смъртта.

- Три.

Започва яростно да се мъчи да се освободи от стегнатия възел около ръцете му. Насмалко не пада от стола.

- Две.

Поглежда ме право в очите, все едно ме моли да му помогна. Да изкарам думите от устата му, за да не му се налага да ги изрича.

- Едно.

Студеният метал се засилва устремено напред, вече предвкусва първата си човешка жертва.

- Лилит! Лилит беше! – едва си поема въздух и започва да удря сам главата си в масата. Наказва се?

- Лилит значи. И коя е тя? – питам решително, готов да тръгна по петите на убийцата.

- Не знам. Не знам точно. – думите му препускат, блъскайки се една в друга, но още не е изгубил напълно ума си.

- А къде мога да я намеря тогава? Това знаеш ли, Кволт?

- В главата ми. – той вдига поглед от масата и очите му пронизват моите. Показва ми,че говори истината,а след всичкото мъчение, което изяде заради нея, разбирам,че не ме лъже.

- Така.. тоест ти си ги убил? – едва се сдържам да не му клъцна вратлето още сега.

- Не! Тя беше!

- Тази, която живее в главата ти?

- Да! Да! Аз нямам нищо общо. Опитах се да я спра, но не мога.. Не мога, разберете ме.. – Кволт започва да плаче, досущ като невръстно дете, обвинено несправедливо в голяма беля.

- Автоматично приемаме,че си луд, нали така?

- Не съм. – отново този искрен поглед, който само невинен може да отправи към мен. Колко добре се преструва този път, чак е нереално.

- Тя не живее само в главата ми. Когато иска излиза. Броди из целия град и се прибира. Болката, когато навлиза наново в ума ми всеки път, е непосонима. Сякаш мозъкът ми ще се пръсне на парченца всеки един момент. Някак оцелявам, но имам главоболие поне по три дни след това. А най-ужасното е.. когато ми говори. Разказва ми за всички убийства, които е извършила. В най-подробни детайли разбирам за всяко нейно злодеяние. Кара ме да се чувствам част от мрачното ѝ хоби. Промъква се в най-тайните ми мисли и ме убеждава,че аз съм ги извършил. Непоносимо е! Не издържам!

- Искаш ли да ти помогна, синко? – увереността, с която щях да отнема живота му, е заменена от изкривено състрадание за този болен индивид. Осъзнал лудостта си перфектно, ала отказващ да я признае пред останалите хора. Изгубена душа, обречена да съществува под проклятието на раздвоената личност. И въпреки всичко ще си получи заслуженото. Не мога да го пусна, само защото ми доказа,че е изперкал. Няма да му се размине!

- Късно е.

- За кое, Кволт? За разкаяние ли? – дарявам го с този последен разговор, преди да извърша съкровената си мисия.

- Не. За помощ. За спасение.. Тя е тук.

Главата му прави рязко движение нагоре, а вратът му изпуква. Очите му побеляват целите, а цялото му тяло се тресе, сякаш през него минават милион волта ток. Коремът му се издува в гротескни картини, от които насмалко да повърна. Виждам как дробовете му се надуват и обтягат кожата на гърдите му до максимален предел. Да го убия ли сега или да го оставя да се мъчи? Кое е по-човечното? А кое е по-оправданото, след като насреща ми стои убиецът на момиченцата ми? На най-ярките светлини в окаяния ми живот.

- Аааааа! – раздиращ крясък, прекъснат от трошенето на вратните прешлени под напора на невидимата сила. Главата му увисва като разтопен пластилин назад, а очите му изскачат от очните ябълки. Задушава се, а ръцете му сключват смъртоносна хватка около гушата. Стискат с всичка сила,изцеждайки последните живителни сокове в прокаженото му тяло.

Кволт издъхва и се отпуска спокойно върху стола.

Хвърлям панически ножа на масата и се хващам с ръце за главата. Скубя косата си и крещя. Не искам да приема,че ми отне единствения шанс за отмъщение. Толкова много ли исках, след всичко, което загубих?!

Един побъркан, млад ум унищожи всичко, което обичах истински. Без да му мигне окото ме лиши от смисъла в живота, след което сам отне своя. Открадна и последния шанс да се почувствам за последно жив преди да изпадна в агонията на безвъзвратната самота.

Телефонът звъни. Чувам дрънкането сякаш идва от далечна планета, населена единствено с грешници. Насилвам се да вдигна с наболи сълзи в очите и тежко дишане.

- Знам кой ги уби. – непознатият глас от другата страна на слушалката се промъква в тръпките по цялото ми тяло.

- Вече знам. Закъсня. – проронвам огорчено и понечвам да затворя.

- Нищо не знаеш. Арк Авеню, номер трийсет и две. Шести етаж. След час.

Линията прекъсва. Не мисля за нищо друго, освен факта, че има дори минимална възможност да съм станал свидетел на незаслуженото самоубийство на клетника Кволт. Ако не той, тогава кой? Направи признание, убеди ме напълно,а след това разкъса живота си пред очите ми. Какво повече можех да искам като доказателство?

Обличам се набързо и излизам с бясно тряскане на входната врата. Студът навън се врязва във всяко свободно от дрехи място по тялото ми, сякаш иска да ме забави. Да ме възпре от истината, за която така отчаяно копнея. Не ми пука, нека измръзна. Да се разпадна дори, само да науча какво се е случило с момиченцата ми. И да убия садистично душата, изритала ги от живота толкова рано.

Пристигам десет минути по-рано на уреченото място. Вратата на блока е без ключалка, дори ме приканва леко отворена. Влизам и започвам да натискам лудешки копчето на асансьора. Бия по стената, докато кокалчетата ми не придобиват ален цвят. Защо идва толкова бавно?! Не чаках ли достатъчно?

- Господине, ще се нараните. Не бива така. – бабичка с четири пазарни чанти ме укорява, докато се изкачва бавно по стълбите на входа.

- Имам си причини, госпожо.

- Е, всеки си има..

Сигналът най-после известява пристигането  на кутията на първия етаж. Отварям металната врата и влизам. Лампата вътре не работи. В тъмното намирам бутона с написана шестица на него и го бутам с палец, сякаш той ми е виновен за всичко.

- За кой етаж сте? – гласът на старицата зад мен ме връща в реалността, където за непознатите съм просто невъзпитан, гневен чичка.

- За шестия. – отговарям през зъби, така и не успявам да извикам учтивото в себе си на показ.

- Аз съм за осмия. Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете с покупките? Живея самичка, а са наистина тежки.

„Бъди преди всичко човек, Арховир. Не си го изкарвай на женицата. Бъди човек. Бъди добър.”

Гласът на разума надделява, въпреки колосалната помия, която се вихри с все сила в душата ми.

- Разбира се. Позволете да ги взема. Ето, готови сме.

Бабичката се усмихва благо, а аз осъзнавам,че всеки човек е способен да намери и най-малкото късче радост дори в най-нещастния живот. Кой знае колко роднини е изпратила без да може да си размени последни думи с тях? През какви мрачнотии е преминала, за да доживее тази преломна възраст. И за какво? Да се прибира всяка вечер в празна къща, където да сготви за себе си и болната си котка, преди да си легне със сълзи на очи и спомени за изгубените  младини.

Таблото на асансьора е единствената светлинка в мрачната кутийка. Отброява бавно, личи си ,че е по-стар от мен самия.

Шест.

Нещо в мен прескача, осъзнавайки,че не трябва да закъснявам за нищо на света за непознатата среща.

Седем.

Тропам нервно с крака, готов съм да избия вратата от здравите ѝ панти.

Осем.

Най-после!

- Ще отворите ли вратата? Ръцете ми са заети. – повдигам чантите, а бабата прави няколко ситни крачки,за да ме заобиколи.

- Аз съм Лилит, между другото. – усмихва ми се без зъби и отваря металната преграда.

В миг на объркване забравям къде съм чувал това име преди.

Лилит ме сграбчва с адска сила и ме избутва извън асансьора. Докато падам с всичките покупки в ръце се провиква след мен.

- Поздрави момиченцата си от мен, момче! Писъците им още отекват в главата ми като най-прекрасната симфония!

Летя надолу и се размазвам на покрива от близо седем метра височина. Дори не успявам да я погледна в очите за последен път. За секунда усещам как последният ми дъх си проправя път през дробовете и с препълнени куфари в ръцете ме напуска завинаги.

От съседния блок момиче с цигара ахва при вида на реещ се асансьор над сграда, която има едва шест етажа.