И милиони гарвани сякаш впиха метални нокти в почерненото сърце... И един последен стон на безсилие ... Кратка въздишка ... И след това мрак ... Вечен мрак ...

През замъглени очи, гледам как всяка една снежинка умира...

Лорелай

Ще ви разкажа тъжната, ала реална история на един кораб. Да , кораб. Казвала се Лорелай (знаеш, че всички кораби носят женски имена, нали така ?). Лорелай пътувала през морета и океани в продължение на дълги години. Ни вятър, ни вълни можели да я спрат по пътя и до следващата дестинация. Великият ѝ, сякаш неостаряващ капитан стоял гордо изправен на палубата, загледан в далечината. Загледан в безкрайността на новия хоризонт. Мъдър и смел, той напътствал екипажа си във всяко едно пътешествие, без значение колко опасно било. Изминавали дните като капки дъжд в огромния океан. Обиколил почти света, капитанът-титан имал едно последно желание преди да се откаже от любовта на морето, отдавайки се на живот на сушата. Той искал да намери русалката, чието име носел неговият прескъп кораб. Неговата перла. Знаел, че тя се крие някъде из Тъмните Морета. Територия, която малко, да не кажа никой, не се бе опитвал преди това да посети. Тези води се славели с легенди за своята леталност и непредсказуемост. Строго решен да постигне целта си, мъжът на морето поел курс към указаната на картата област. Тъй като никой не бе стигал до самата ѝ същност и сам капитанът не знаел дали върви по правилния път. Не знаел, ала усещал. Усещайки повея на студения северняк , той осъзнал, че е на правилния път. С изпънати от вятър платна и радостни песни , екипажът се движел с добра скорост към бленуваната дестинация. Изминали били 277 дни от великото пътуване на Лорелай. Вечерта на съдбовния ден корабът бил застигнат от най-невероятната буря виждана някога. Вятърът брулел платната със силата на триста циклопа, вълните удряли нежния, ала здрав корпус на Лорелай така, сякаш армия спартанци нападала настървено врага , небето - черно като очите на гневния Мефистофел, водата - черна като косите на Смъртта ... Екипажът на морската дъщеря изпаднал в транс за часове. Подмятани насам-натам от гнева на Аполон, клетите,но смели моряци за първи път усетили нотката страх във вените си. Капитанът, гордо стоял на мястото си, чакащ Лорелай да издържи на поредната буря. Наредил на всички верни другари да се приберат по каютите.
- Прибирайте се, момчета. Стоплете се! Поспете ако можете.. Аз ще стоя на пост.
- Но, Капитане... Не можем да ви оставим сам тук ! - извикали в един дъх всички.
- Не съм сам, приятели мои... Не съм сам. Не се тревожете за мен...
Загледан напред в неизвестното, морският вълк се замислил. " Толкоз ли не искаш да те открия, любов моя? Лорелай - единствена и неповторима... Толкова ли те е страх от мен? От този, който обиколи и покори света за теб? ... Искам да те разбера, мила моя. Искам, ала не мога. Искам, ала и не искам. Парадокс си ти. Аз също. Ние сме... Но дори да не те намеря, ще знам, че съм опитал! Помни думите ми.. Знам, че ме чуваш , Лорелай! Винаги ще те нося в сърцето си. Аз съм прост моряк ..и нищо повече, ала нося душата на хиляди паднали в жертва на неизпълнените морски желания. Аз съм техния зов! " .. изричайки последните крилати думи, капитанът усетил това, което без да желае предвиждал... Пропукала се Лорелай... Неговата любима Лорелай , под набеза на вълни и вятър, изнемощяла от битката с мрака на Тъмните води, сега се поклащала застрашително към бездната , открила се току пред кораба... " Завинаги, Лорелай ! Помни.... " .. Със сълза на окото капитанът гледал как перлата му потъва в жертва на един несбъднат блян ... Жертва на реалността ... И в същото време на фантазията. Фантазията на един влюбен в неизвестното мъж...
Легендите ще помнят през вековете историята на обезумелият капитан и неговата Лорелай ... И тя наистина съществува. Как зная ли? Питах го. И той ми каза. Каза , че в онзи последен момент на просветление я е зърнал ... За секунда дори. Но му е стигнало. Секунда - да се влюби в нея отново... и завинаги.

(не)Реалност

Сивота. Както си вървях пред мен изникна някакъв водовъртеж. Нормално - пак сив. Заобиколих го. Ала след него нов, и нов ... и така .. до безкрай. А какво е безкрай ? Ти кажи. Аз паднах във водовъртежа на неутралното безцветие и сега съм обречен да си кисна сам там, където ме запрати. На някакво неопределено, пусто и невзрачно място. Около мен има само камъни и гарги. Но и гаргите не са както трябва ... На mute са .. Безгласни. Говоря си с камъните. Оказват се доста мъдри същества. Капва капка вода от някъде. Поглеждам нагоре.. Откъде .. като няма пукнат облак над мен. Няма и слънце, нито луна. Май няма и небе. Само земя .. навсякъде. Сякаш съм в капан на собствения си разум. Как е възможно се питам. И отговор май няма. Всичко тук се осланя на неизвестността и неопределеността. Криво е. Гротескно. Грозно дори. Но в същото време така реално. Ела ми на гости ако искаш ... Стига да намериш пътя. Защото аз май го изгубих...

"Джони", Дебелачко и един смачкан лист

Отвори очи. Всичко го болеше. Не можеше да си спомни, къде се е ударил, ала на хълбока му ясно личеше плитка прорезна рана. "Пак ли .... god damnit. "- Говореше на себе си , сякаш в него живееха повече от един персонажа. Кога ли щеше да спре да пропилява дните и нощите си по такъв безсмислен начин. Въпрос , който витаеше из главата му доста често напоследък.

- Имаш нужда от помощ, човече ! - час по-късно го хокаше най-добрият му приятел. Приятел е относително понятие в случая ,обаче, защото кой може да бъде приятел на някой, константно разрушаващ всичко около себе си, включително шансовете си за развитие и живот. Бутилка Джони се търколи по изцапания килим. Движението ѝ сякаш описваше действията на пияния ѝ ощастливител по-рано тази нощ. Звукът от счупването ѝ не направи впечатление на никой. Дори на намусения, гладен котарак , стоящ наежен в ъгъла на стаята, качил се на един прашясал шкаф.
- Мамка му! Гледай какво направи с крака си ... Кървиш, братле!
- Мислиш ли, че ми пука... ? Мислиш ли, че усещам .. ? Че по някакъв начин ми влияе... Че е по-силно от мен?
- Човек... тревожим се за теб. Не може вечно да продължаваш така.
- Вечно е относително понятие. Помня една мацка все казваше, че нищо не е вечно. Така че, говорейки ми така, общо взето, описваш историята на целия човешки род. Нищо и никой не са вечни ... нали така? Тогава защо аз да се стремя към обратното ... По-високо от другите няма да стигна. Просто няма как да ми порастат крила. Капиш?
- Ох... и ти си един твърдоглав. Замисли се малко.. Живота те очаква! Живота е пред теб ! Не го пропилявай в деградация.... Молим те, братле... !
- Нека аз реша дали е пропиляване или не ...... братле. - тук следваше пауза, в която и двамата се гледаха безмълвно. - Нека аз сам избера пътя, по който да вървя... Познавам се най-добре от всички и мисля, че зная най-добре какво е бъдещето за мен.
- Не съм сигурен...
- В кое по-точно??
- Дали се познаваш най-добре ... Дори аз вече се съмнявам, че те познавам такъв, какъвто си сега... Зная ли дали ти самият осъзнаваш в какво си се превърнал..
- Ами сподели ми... Изчакай само секунда! - героят на тази тъжна епопея на човешкото падение взе лист и химикал изпод разпръснатите навсякъде боклуци в стаята и започна да драска нещо. След две-три минути спря, видимо доволен от себе си.
- Давай сега. Кажи ми какъв съм. Кажи ми в какво съм се превърнал, приятелю ? Моля те!?
- Ох ... полудял си ! Нека ти кажа тогава! Станал си безотговорен, бездарен спрямо състоянието си , непукист ,с една единствена цел - да се напие безпаметно , да се отцепи от света , без да помисля за околните! Превърнал си се в жалко подобие на себе си , целящо единствено да опорочи както настоящето, така и бъдещето си ! Станал си мизерен , жалък и неприятен като държание ! Не си този, който всички познавахме ... Разочарование си. - задъхан приятелят облегна юмрук на масата... Погледът му спря върху листа, надраскан преди малко и оставен току до там, където сега бе ръката му.
Ясно различи думите "безотговорен", "непукист" , "напивам" , "опорочавам" , "бъдеще", "мизерен" , "жалък" , "разочарование" ...
- Ама ... как ... добре ... как знаеше какво ще кажа? - попита с недоумение загриженият.
- Казваш, че не познавам себе си. Истината е , че познавам себе си по-добре от всеки друг. Но освен това, познавам и вас по-добре от вас самите. Знам как изглеждам в очите ви. Знам какво си говорите за мен. Какво мислите! Знам всичко ! Защото може да съм станал безотговорен, но не съм спрял да мисля за приятелите си. Може привидно да съм станал бездарен , но тъкмо обратното ще си проличи , ако чуеш мислите ми след всяка тежка нощ. Да , напивам се безпаметно ! Признавам, но го правя точно защото мислите за околните ме изяждат! Пронизва ме мисълта, че всеки си има някого, а аз съм сам тук ... единствено с онзи гладния, там в ъгъла ... Жалко подобие на себе си съм, не защото се смачквам ... а защото не съм цял. Част от мен ми бе отдавна отнета и няма как да съм себе си след като не съм завършен ... Като пъзел с липсващо ъгълче... сложен, красив дори може би .. ала никога цялостен! Не целя да се опороча, приятелю.. Просто за съзнанието ми е по-лесно да знае , че живея едно изтерзано настояще ... без да му се налага да очаква някакво светло бъдеще. Защото такова не винаги има. И аз съм наясно с това... зная, че не всичко ще порозовее в някакъв даден шибан момент... Разбираш ли ?! Не съм мизерен ..- каза след кратко спиране- тъжен съм. Не се имам за жалък .. просто жалостта към изгубеното е превзела сърцето ми. Неприятен съм, защото всячески опитвам да предпазя всички ви от това, в което осъзнавам , че ще се превърна. Не искам да се срамувате от един полудял, изгубил ума си неосъществен "гений" ... Майка ми все ми казваше, че в мен има бъдеще. Заложби за нещо повече от останалите. Е, кой знае... може и да беше права. Нали , Джони? - уискито предпочете да не отговаря- А може би не? Може би наистина съм едно разочарование за всички... Но няма как да променя пътя, който съм си избрал. Не защото е невъзможно, а защото в момента не го желая. Наречи ме отново разочарование... няма проблем. Ще го понеса. Но
що се отнася до познанието, братко... Мога да ти споделя само едно. Никой , никога, никак си ... няма да ме познава както аз се познавам. Защото не само съм се виждал... А и се усещах. Усещах себе си минавайки през Ада. Осъзнавах с времето къде се намирам и въпреки всичко намирах начин да продължа. Ала знаеш ли ... Мисля си, че все още бродя по горещите пътища на онова къкрещо огнище. Дали някога ще спра ... Не зная. Не искам да ти давам излишни надежди....Времето ще покаже...
Ще си сипя една чашка сега. Искаш ли?

.

Студено е. Дори и долепен до радиатора, пак мръзна. Не физически ...а познатото - душевно. Боли, когато осъзнаеш, че толкова дълго време си приемал дадена мисъл за реалност, че не си усетил, кога тя се е превърнала в блян - отново. Дори не намирам точните думи, да напиша това, което се случва в мен. Заблуждавам се явно... Че всичко е наред. Че съм над всичко случило се. Че съм щастлив. the emptiness will haunt you ..се пее в една песен. Много силна фраза ..и много вярна. Най-истинско е да усетиш, че ... че не си незаменим. Това най-добре ни връща към земната ни природа. Кара ни да осъзнаем, че всичко може да бъде преходно ... без едно, но .. то си знае. Раздират ме шибани шипове ... впити кой където си поиска по обвивката на една почернена душа. А всичко започна с един белот ..и една роза. Е .. на края белота липсваше. 9 рози наместо него. В небитието. В нищото? Не... някъде ... не знам къде ...но някъде там е ... Тя. Дано спиш спокойно. Поне един от двамата да е така.

It doesn`t matter how many str8s `n` fulls you make ... If you can`t have the royal flush ...... `

Звезди

Умирам от скука... И реших за разнообразие да ви разкажа една история...

Гореща лятна вечер. Глъчка от детски викове огласяла една от малкото площадки за игра в града. Двайсетина деца играели ту на гоненица, ту на криеница , ту на топка ... Станало късно, обаче, и повечето я се разотишли, я били прибрани от родителите си. Останал сам на площадката само малкият Митко. За момент се замислил ...и осъзнал, че майка му е трябвало да го забере преди доста време. Малчуганът бил наясно,че тя често работи до по-късно отколкото повечето хора, за да може той да е добре и да не му липсва нищо ... но въпреки това се почувствал самотен. Седнал на една люлка и се загледал в небето. "Колко много звезди!" - помислил си той. "Какво ли представляват наистина те... като нашето Слънце ли са ..или нещо друго?". Феерични въпроси изпълвали главата на малкото момче. Загледан нагоре, той усетил как някой слага ръка на рамото му. Обърнал се изплашен, но зад гърба си срещнал не друго, а смирения поглед на дядо си Страхил.
-Дядо! Изплаши ме ...
-Извинявай, моето момче... Не исках. Майка ти пак е на работа и... ми се обади по това, как му викахте ..
-По GSM-a ?
-Да, да .. същото. Та.. обади ми се и ме помоли да дойда да те забера. Днеска ще сме двамата с теб у нас - по мъжки.
Лицето на дядото греело при мисълта, че пред него стои неговия внук. Минал през много житейски неволи, той ценял всичко хубаво в живота, ала най-много благодарял за това, че му се е родил внук. Някой, който да продължи рода и който да го радва през остатъка от дните му.
-Гладен съм, дядо...
-Ще хапнем, дядовото. У нас съм закътал две сушеници ... Да имам като ми идваш на гости. - дядото хванал внук си за ръка и понечил да тръгне.
- Дядо.. може ли да те питам нещо? - малката ръчичка стиснала остарялата и суха, ала здрава ръка на стареца.
-Питай, момчето ми.
-Какво представляват звездите...? Одеве стоях и си ги гледах ... И се зачудих.
-Сега ще ти разкажа.. Но няма да казваш на майка ти,че сме стояли до толкоз късно, нали?
- Разбира се! Както винаги, дядо! - детската усмивка срещнала благата такава на възрастния мъж.
- Всяка звезда, Мите, всъщност е еквивалент на всяка една любов на нашата плане..
- Какво е еквивалент, дядо? - прекъснало го детето.
- Ами... еквивалент, да ти кажа е, все едно равно на нещо... Хич не ги обичам тия сложни думи, ама е .. пусти му нови приумици - набиват ми се е в главата.
- А, ясно. Разбрах те.Продължи сега ... моля. - в очите на малкия се четял нескрит интерес да чуе още една от многото истории на дядо си.
- Така .. та както казвах, всяка една звезда свети там, горе, на небето за да ни покаже, че тук някъде, на Земята, двама души се обичат.
- Ама, дядо ... обичат както аз обичам мама ли?
- Не, дядовото ... За това си има други небесни тела.. Звездите изразяват любовта между мъж и жена, които са се врекли да дадат живота си един за друг.
- Значи ... като мама и тате ?- попитало въпросително момчето.
- Не, детето ми.. Баща ти не обичаше майка ти, така че да заслужи звезда.
- Затова ли ни е напуснал... - попита Митко и една сълза се стече по бузката му.
- Напуснал ви е, защото не можеше да се грижи за себе си, камо ли за семейство... Направи нещо непростимо, но той ще отговаря за деянията си пред други съдилища от тези, които ти знаеш, дете. Но не плачи. Зная, че е трудно, но зная и друго. Винаги ще имаш майка ти, която дава света си за теб. И винаги ще имаш стария си дядо Страхил, който да ти разправя истории. Ние никога няма да те оставим, момчето ми.
- Зная , дядо... Просто ми стана малко мъчно.
- Нормално е.. Всички съжаляваме,че обстоятелствата се стекоха по този начин .. Но едно ще опитам да те науча. Живота е такъв, какъвто е. Трябва да го приемеш и да се бориш срещу това, което не е правилно според теб. Да отстояваш принципите си и да защитаваш семейната чест. Живей така,че след време да не се срамуваш от нищо, дядовото.
- Мисля,че разбирам, дядо... Благодаря ти,че ми разказа историята... А дядо ! .. Чакай... ами какво става с тези хора, които се обичат истински ,но някой от тях си отиде от тук... и вече няма как да са заедно? Какво става със звездата им?
- Ей, че си ми умен... Когато един от двамата, делящи истинска любов си замине от този свят, той се пренася да живее на звездата , която символизира любовта им.
- Сега разбирам защо ми казвате, че баба е на небето ... Защото вие сте се обичали истински, и когато тя си замина от тук.. Се е качила там, нали така, дядо ?
- Да, мило дете... Точно така. - този път сълзи се стекоха по грубите страни на стареца.
- А звездата вечно ли живее, дядо?
- Звездата, Мите, живее докато любовта на двамата, която я крепи, е жива. Ако любовта умре, звездата се превръща в падаща и залязва от небосвода.
- А.. ти обичаш ли още баба? - продължил с въпросите малкият.
- Да, и винаги ще я обичам.
- А тя чака ли те, дядо? Там, горе, на звездата?
- Чака ме, момчето ми... Чака ме.
- Тогава няма да се притеснявам. Когато дойде време ще зная,че тя ще дойде да те забере точно както ти забра мен днес. Хайде да ходим да ядем сушеница, дядо. Умирам от глад...

...

АААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА !

Безсмислица ?!

Не съм драскал тук от толкоз много време , че чак ми беше домъчняло :X ..... Здравейте на всички ъгейн ! ... Нямам определена идея или намерение да създавам нещо в типичния мой замислен , дълбок писателски стил (ТМИ) ... Искам само да кажа , че живота е хубав! Радвайте му се (мм) .. `

Have you ever cried crimson blood tears ... ? I had.. And I saw the world through them .. You don`t know how it looked like... And you don`t want to .. believe me.

to the beach and grab a beer xD .. my phone bugged so the order of the publications is really messed up.. Read the bottom one first .. Ok enuff writing .. I m gonna drink my desired beer now.. Cya !

Let me tell you about the hottest day of the summer. It was yesterday xD. waking up at 7 30 , followed by a cup of coffee and visiting The Room with the poetry of Hristo Smirnenski. A good way to wake up btw ... Why am I writing in latin ? I cant find the cyrilic letters on my phone xD ... Nevermind .. Lets continue.. My dad woke up too and we went to work. A 30 hour ride with a motorcycle every morning is a great way to start the day. Nevertheless lets not forget that I was going to work all day ... After we arrived i went to feed Tristan -royal-like dog and then I started washing, measuring and hanging carpets. At 2 at noon we had to gather fifty pieces so we can have space for the other carpets to be hung.. At 6 pm I was totally exhausted .. I just wanted to go

Нека сравним шаха и любовта .. Общото между тях е, че колкото и да обмисляш даден ход , винаги има шанс да пропуснеш да видиш съкрушителни опции. Леталното дебне отвсякъде . Разликата е, че във второто няма пат . Играе се до шах ...и мат.

345

Ако обичаш някого истински , остави го да бъде щастлив - без значение дали е с теб или не. Чара на една реална любов е в това да посветиш мислите и душата си на някой , без непременно да сте обвързани. Не е нужно дори да се виждате .. или чувате .. усещаш ли го, значи е истинско. И трябва да бъде ценено .. Няма по-велико чувство.

Блах

Деня ми тръгна доста гадно .. така че смятам да драсна някоя история , поне да оползотворя тегавото настроение.

Представете си свят,в който всички са усмихнати и необезпокоявани от нищо. Вървят безгрижно по улиците с широки усмивки и весели погледи. Такъв бил животът на планетата Алханроел. Тайната на жителите на необикновената планета била в това, че всички носели със себе си нещо специално - по една пуканка. Ала не обикновена ,а специална , различна за всеки . Тя умеела да изсмуква негативното от човек , изцелявайки го от неблагоприятните влияния. Балансът бил перфектен. Непокътнат.На всеки от бебе се давал пакет пуканки ,от който детето трябвало да намери и извади тази пуканка, която му приляга най-точно. Досега светът не познавал случай , в който пакет пуканки да не съдържа правилната пуканка...
И тук следва да ви разкажа как героят на историята губи своята и прави к`во ли не ,че да си я върне. Вместо това ще ви спестя подробностите и ще драсна само края : Зърнал я в далечината , той се затичал. Нож пробол гърба му. И още един . И още един. Продължил с по-бавно темпо, но със същата увереност. Минал през трап, пълен с недоброжелателни твари ... излязъл с разкъсани дрехи , ала все още жив. Пред него се стоварило озъбено пияно .. избягвайки го, намерил сили да се затича. Достигнал своята заветна цел .. пресегнал се .. само за да види как ръката му бива отсечена от черен силует. Вик на болка. Силуетът вдигнал пуканката и я изял небрежно , изчезвайки в мрака. Вик на болка x 10.
- Прободе гърба ми , опита се да ме пробуташ на някакви зверове , да ме смачкаш , отряза ръката ми ..и за капак отне това , което единствено може да ме направи щастлив .. Защо ?!
- Защото сега си готов. - отвърнал животът.
- Готов за какво ?!
- Да живееш без радост. Всичко е една битка за оцеляване, докато сърцето ти бие. Калих те. Сега нищо не може да те нарани.
-Грешиш .. нарани ме по всеки възможен начин, ала забрави едно - спомените са свързани със сърцето. За да изчезнат трябва да унищожиш двете едновременно .. Така че не си създал неуязвим човек. Създаде изтерзана , силно разкъсана душа. Не ми остави друг избор ,освен да бродя като сянка сред щастливите хора.. Защо?
-Извинявай, повтори какво каза ? Тъкмо си взимах пакета пуканки от микровълновата ..
- Сега разбирам. Егоист такъв...

Ако мислиш за нещо , повече от обикновено , значи ти харесва. Ако се хващаш в унес заради нещо , значи си хлътнал. Ако не можеш да спиш заради нещо, значи си наистина привързан. Ако не можеш да ходиш в права линия, значи там някъде има нещо, което толкова цениш ,че си се напил само и само да притъпиш усещането от липсата му. Ако пък си готов да се откажеш от всичко за да видиш нечие щастие, значи си луд. Луд(о) влюбен. Добре дошъл в клуба.. (COOL) !

Музи, Старчета и Една Дата

Сив следобед на един още-по сив ден. Ала в такива дни животът може да ни поднесе най-големи изненади. Защото да видиш цвят в безразличната сивота е все едно слънце да изгрее през дъждовни облаци - виждаш тягостната обстановка , но въпреки всичко долавяш и късчето надежда скрито в положителната емоция на цветовете.
Трима непознати стояха на бара в спокойно заведение в центъра на града. Парадокс,нали? Спокоен център. Нека кажем,че за никой от тях това бе непонятно. И тримата свикнали на различен начин на живот от обикновения гражданин , те спокойно седяха и отпиваха от напитките си. Без да ги познава, човек би предположил ,че всичките са на близка възраст ... около петдесетте. И не би сгрешил - ала те не знаеха това. До тях се приближи и седна по-възрастен мъж с видимо изморено лице. Поръча си малко уиски и огледа и тримата.
- Каква е вашата история ?
Получи три учудени погледа.
- Е.. хайде де, всеки от нас има своята история. Вие стоите в два на обяд и пийвате спокойно биричка и уиски. Искате да ми кажете, че няма нищо интересно около персоните ви? Хора сме, нека не се лъжем ..и без това смятам ,че всички имаме време за убиване.
- Аз съм пианист. - пръв се престраши да каже един от мъжете.
- Китарист.
- Писател. - сподели третият.
- Аз пък съм художник. - с усмивка каза възрастният мъж. Знаете ли коя дата е днес, момчета?
- 5ти Ноември 2029 .. Защо ? - отвърна китаристът.
- А, нищо .. просто питам. Нека продължим ... разкажете ми нещо повече за себе си.
- Нека започна пръв - изяви желание музикантът. На младини бях преуспяващ китарист. Движех се соло .. никога не съм бил в група. Изкарвах доволни пари, живеех добре .. но един ден нещо в мен просто се пречупи .. и оттогава - празнина.
- Какво се случи ? - попита любопитният им събеседник.
- Може би .. не зная .. не зная как точно да го изразя... Ще започна така - влюбих се. И то силно. Човек като мен ,нямаше време за любов на сцената и затова ,когато ми се случи ме удари изневиделица. Прекарахме няколко прекрасни години заедно.Аз бележех невиждан подем в работата си. Същото стори и тя. Аз свирех, тя беше преуспяващ лекар. Един ден ѝ предложиха работа в чужбина. Тогава осъзнах,че реализацията ѝ явно е значела повече от това да бъде с мен. Тръгна си .. помня датата дори ..
- Недей. Не искам да знам такива подробности,момко.
- Хм ... първо поиска да чуеш историята ми,а след това ми слагаш граници?
- Странна птица съм. Извини ме.
- Добре.. нека някой от новите ни приятели продължи тогава.
- Нека аз.- подхвана пианистът.
- Слушаме те.
- Свирех на пиано от малък... 6 годишен за пръв път докоснах клавишите и мога да твърдя - обикнах това действие на момента! Ходех на уроци. Използвах свободното си от училище време да изтичам до съседската къща, където добрият ми съсед ми позволяваше да посвиря на старото му пиано. С годините се усъвършенствах до невероятна степен. Ала сякаш нещо все не ми достигаше. Докато не се появи тя. Червена огнена коса, темперамент на лъвица, ала с очи - искрени като небето. Плени ме. Мен и моята затворена особа. Излизахме, смеехме се, живеехме хубав живот. Усещах как всяка моя творба има завършеност и смисъл. Не вярвах ,че нещо може да ме спре .. Докато един ден се събудих и намерих бележка : " Не сме един за друг. Прекалено красиво е за да е истина. Ще те помня. Сбогом ". Бях съкрушен. Смачкан. Не знаех какво да правя .. желанието ми да свиря изчезна ..и оттогава изминаха..
-Спри.Казах и на приятеля ни. Не искам да знам чак такива подробности.
- Ами .. добре. Смятам ,че бях изчерпателен.
- Няма да споря. Благодаря ти. ... Ами ти? Писателю , няма ли да драснеш някой разказ за своят житейски път.
- Нали знаеш ,че всички ние сме различни ? - подхвана драскачът.
- О, приятелю .. ще разбереш ,че не сме толкова, колкото ти си мислиш.
- Хах .. за мен всеки е уникален сам по себе си. Няма дубликати. Дори и привидно еднакви ,всеки един има различна от другия душа. Затова не съм сигурен ,че ще ме разберете.
- Опитай. - каза с благ тон най-заинтересуваният слушател.
- Влечението ми към писането се появи през пубертета. Явно тогава съм започнал да се развивам до такава степен мисловно, че да започна да изливам емоциите и мислите си в думи на хартия. В началото търпях силна редакция от страна на майка ми - за което ѝ благодаря неимоверно. Ала с времето , нормално , дойде и прогрес. Не четях книги - признавам. Не четях чужди писания. Не търсех вдъхновение във всичко около мен. Ала, някак си ,творбите ми придобиваха някаква особена изразителност - по думи на околните . Чувствах се добре. Преломен момент в писането ми се оказа срещата ми с нея. Кестенява коса, красиви очи , подлудяващ характер. Вдигаше ми нервите по-често от който и да било. Точно затова и се влюбих така силно в нея. Давах живота си за нея. Всичко вървеше добре в младежкия ми ум, до една лятна сутрин , в която разбрах ,че възприятията ми са грешни. Ще кажа само ,че ме нарани по най-силния начин. Вие си правете изводи. Разделихме се. Дати няма да казвам .. господинът вече каза ,че не желае. Но за разлика от вас, приятели ..аз не спрях да творя. Пишех ли, пишех. С всеки изминал месец писанията ми се увеличаваха ,достигайки брой , който ми действаше ободрително. Дори и написани с мрачни мисли , драсканиците ми (както обичах да ги наричам) ми вдъхваха сила да продължа. Мога смело да заявя ,че и до ден днешен не съм спрял.
- Това е похвално, момчето ми. Наистина забележително. - усмихна се благо старецът.
- Разкажи ни нещо за себе си ? - каза китаристът , обръщайки глава към стареца.
- Преди да го направя ,китаристе. Кажи ми .. Тази блондинка , която си поръчва кафе. Не ти ли напомня за някого ?
- ...... Как би могъл ...
- Познах, нали?
- ........ Да.
- Осъзнавам, че всички вие сте творци. И всеки от вас има нужда от своето вдъхновение. Мислиш ли , пианисте ,че не съм забелязал как гледаш ,от време на време ,към масата в дъното на заведението.
- Какво имаш предвид ?
- Тази маса.. с червенокоската на нея.
- Хвана ме.
- Добре знаете, че можете да ги видите тук. Затова и идвате всеки ден в този необичаен час за вас. Имате нужда от глътка вдъхновение. Нали ?
- А ти защо идваш ? - попита писателят.
- Ще помоля и трима ви, да вземете лист от бара и да напишете датата и годината , на която сте прекъснали отношенията с вашите изгори.
С вдигнати вежди китаристът взе лист хартия и надраска нещо. Пианистът последва примера му.
- Не ни каза ти защо идваш тук?
- Преди много години аз бях преуспяващ художник. Всеизвестен да не кажа. Рисувах главно младежки глупости , ала творбите ми бележеха голям фурор сред тълпите любители, които се събираха на изложбите ми. Един ден срещнах моята муза. Влюбих се, точно както вас и забравих за света около себе си. Дълги години бяхме заедно... докато любовта ми към нея не стана по-голяма от тази към рисуването. За съжаление при нея беше станало обратното. Влечението към хобито ѝ , ако мога така да го нарека , надхвърляше всякакви чувства към мен...
- Какво хоби ?! - припряно попита пианистът.
- Не хоби ... а мечта. Мечтаела е да си отвори бар. - отговори писателят.
- Знаех , си че ще се досетиш. - усмихна се отново старецът.
Два недоумяващи погледа срещнаха два смирени и спокойни такива.
- Покажете ми листчетата си, господа.
Всички издаваха едно :" 6ти Ноември 2009 година" ..
- А сега погледнете рамката над бара. - каза им писателят.
"Бар "Надежда"; Основан: 6ти Ноември 2009 година; Надеждата за една хубава вечер става по-голяма с всяко следващо питие!"
Жена с благ поглед се обърна към четиримата събеседници.
- Той никога не се отказа от мен. Всеки ден в продължение на двайсет години идва тук. Дори и да знае,че всичко е приключило отдавна между нас, не се отказа от своето.
- Разбирате ли, младежи. - подхвана старият мъж. - Видяхме три различни жени, ала с едно общо име - Муза. Всеки от нас има нужда от своята и затова се връщаме на мястото, където можем да я намерим. Затова и днес седнах при вас. Наблюдавам ви от доста време .. и малко или много успях да разчета емоциите ви. Реших ,че е крайно време да си поговоря с вас .. и съм щастлив ,че го направих.
- А как ще обясниш моето поведение ? - попита писателят.
- Приятелю , с гордост признавам, че така и не успях да разбера защо идваш тук всеки ден , като останалите. Пристигаш .. вадиш лист и химикал .. поглеждаш портфейла си и отпиваш от уискито. Защо?
- Вижте.. Музата не е наше притежание. Не е наша придобивка. Тя живее в нас, ала не можем да твърдим ,че е наша собственост. Истинската ѝ притежателка е жената-вдъхновителка. Ала истинската муза не си отива заедно с нашата половинка. Както сами усещате ,при вида на вашите изгори , всички вие получавате прилив на желание да започнете да творите. Просто ви е страх, да не изгубите чувството - затова и се възпирате от започването на нещо ново.
- Ами ти ?! - прекъснаха го в тон и тримата. - Как продължаваш да пишеш?
Писателят извади портфейла си , измъкна една снимка от него и я сложи до сърцето си.
- Моята муза никога не ме е напускала. Тя живее точно тук. Това е нейния дом завинаги. Не зная дали ще я зърна отново някой ден, но едно ми е ясно - тя е някъде там.
- Защо не написа нищо на листа ? - зададе въпроса си пианистът.
- И защо идваш тук? Знаейки ,че надали ще попаднеш на нея? - учуден бе китаристът.
- За мен всичко започна, когато за вас е завършило.И всичко започна тук. Първата ми среща с нея ... Най-хубавият ден в живота ми. И вярвам ,че както е започнало .. така и всичко заслужава да завърши тук. Просто няма да е днес. Може би утре? Кой знае.. Лек ден, господа. Ще се видим ...

Шантави снимки с Люб - No further comment xD

WhoLovesHappyEndings?

Тя се събуди изведнъж. Скокна, погледна през прозореца ... валеше сняг. Добре, това значеше, че вече не сънува. Имаше, обаче, странното усещане, че нещо не е наред.Позвъни на най-горния номер от графа Набрани номера. Никакъв отговор. Звънна пак - без резултат. Опита се да си спомни съня. Ала всичко беше така мътно. Някаква тягостна емоция , странен пейзаж , гарвани , накацали по ... по едно дърво, което тя познаваше! Дъхът ѝ спря. Облече се набързо и си викна такси.
- Карай!
- Накъде ..?
- Острова!
- Окей ..
Колата пристигна за отрицателно време, давайки и късче надежда. Бягаше хаотично оглеждайки се за образа в съзнанието си. Всичко беше в сняг. Нямаше никой в този студ излязъл. Зърна в далечината, това, което очите и търсеха. Стигайки до там забави крачка. Падна на колене ... Вдигна телефон, стоящ до една безжизнена ръка. "Помни, че те обичам, анг.... "
- елче .. довърши полугласно тя. Една сълза капна на студения сняг, проправяйки си път до топлата земя. Сложи ръка на сърцето му. Усещаше как то още бие, сякаш. Искаше ѝ се да е така... Но не би. Не всяка приказка има своя щастлив край. Но всяка има своите красиви моменти. Момичето седна на една пейка ... с лице заровено в ръце и се замисли. Спомни си всичко, което някога я караше да се усмихне.
- Глупак... защо си отиде още сега?! - говореше му, сякаш можеше да я чуе.
Не получи отговор обаче. Нямаше да го чуе в близката вечност. Трябваше поне да позвъни на линейка.. Включи другия си телефон, защото на първия му падна батерията. Чу сигнал за ново съобщение.
- Оф, кой сега?! Два дни ми е изключен телефона и пак съобщения...
Докато четеше пръстите и затреперваха ... "Ела на нашето място. Нищо не искам. Просто да те видя .. да те прегърна ? "
Беше дошла ..ала с малко закъснение. Малко .. коствало и една вечност.

Защо ни е радостта от живота ,ако няма с кой да я споделим ?

Дън

Късен следобед на един заспал ден. Или заспал следобед на един късен ден. Все тая. Дори писането ми се прозява. Може би има и такива дни , в които времето се движи с оборотите на уморен охлюв. Не ме разбирай погрешно .. обичам охлювите , само ги използвах за сравнение. Бавно, но сигурно вървят те по пътя си, достигайки с упоритост целите си. Хората са програмирани да мисля наопаки в сравнение с тези черупчести създания. Всеки търси бързия успех. Моменталното (маниакално) реализиране на идеите. Спринта към благоденствието, а не маратона. А дали в крайна сметка , пътят към желаното не е по-приятен от самото достигане на дестинацията ? Не се ли задоволява парадоксалният ни, "смахнат" , ум след изкачването на всяко едно стъпало нагоре към бленуваното ? И кое натежава повече .. хиляда малки удоволствия надграждащи едно друго или едно финално мега-удовлетворение ? Всеки ще каже сам за себе си ... Там е и интересното - не съм седнал да ви казвам кой какъв е точно в тази публикация. По-приятно е сами да го напишете (осъзнавайки го). Have fun thinking .. -...-

Изкупление

Разкъсана картина на земята
Парченца плът пълзят хаотично
Витае "свободна" душата
сърце тупти ритмично..
Смачкано лежи безнадеждно
Плюе кръв черна, на серии
Едно детство безметежно
Станало жертва на демонични феерии..
Бесове обзели невинния поглед
Кръвта догаря късия фитил
Господарката минава на оглед
Да види..
Как брата , брат си е убил!
Приказка за парадокса свят
Неуправляема е мощта
на дневния живот - слят
със смъртта на нощта..
Последно желание ?
Искам прошка,моля !
Не чувам твоето ридание?
Дали плача е моя воля!
Дали ? Помисли пак!
Рукват тъмни сълзи
Дават ни ясен знак
Че кръвта ще се смрази..
Втората жертва рухва
Дяволски смях кънти
Лек ветрец подухва
Дъжд тихо ромоли..
Поредната неразбория
В хаоса нареден ..
Поднася ни на тепсия
Две души в плен..
Спасение за тях няма
Надеждата - умряла
Простата човешка драма
Сякаш времето е спряла..

Глупци?

Глупаво ли е Слънцето ,задето гони Луната? Глупак ли е този , който гони подминалия го автобус ? Глупав ли е играчът ,чакащ една-единствена карта на спасението ? Глупави ли са тези , които се доверяват на чути от приятелска уста думи ? Глупаци ли са тези, будещи се с усмивка сутрин ? Или тези, които си лягат усмихнати вечер ? Не. Общото между тях е вярата, ала не и глупостта. Вярата за един по-различен свят. Свят,огрян през деня ..и през нощта от една и съща - смесена светлина. Където автобусите спират при вида на галопиращия пътник. Където ривърът винаги носи желаното каре. Където приятелите са приятели. Където утринната усмивка е обоснована през целия ден... та чак до нощта , когато дойде време за сънища. Всякакви странни и необясними сънища, отражение на съзнанието ни. Понякога разкриват най-обикновени фантасмагории, понякога описват това , което най-силно желаем. И кое според вас е по-истинското ? В свят, като нашия мисля ,че първите са далеч по-уместни ... защото вторите си остават безвъзвратно в съня на спящия мечтател. Прави ли тази логика тези, не спещите , дарени с привилегията да стоят здраво стъпили на земята ? Без шанс да ги заболи при грубо събуждане? Само те могат да потвърдят. Аз ,например, се причислявам към тях що се отнася за периода на лунното греене .. но мога да наваксвам с Daydreeming
през деня. (точно така.. името на блога). Въпросът е ,че с изминаването на всеки един ден , времето което отделям за това намалява. И то с ускоряващи темпове. Разбирам от най-случайни ситуации колко наивен може да бъде всеки. Преди дни видях "силата" на не едно и две приятелства .. удари ме в стената. Сгромолясах се. Както и тя. Стената на вярата. Преди няколко минути видях колко думи съм напразно изписал сякаш. Ударих се отново. Този път в нищото .. защото стената вече е полусрутена. Следващият път ще падна , защото няма да има на какво да се опра ? Не . Падайки всеки от нас има избор. Да легне сломен ... или да полети , отърсил се от негативното. Предпочитам ли да сънувам как летя , отколкото да съм буден падайки? И в същото време .. избирам ли да падам в съня си, отколкото да летя на живо.Знам само ,че когато сънувам ... след падане все се намира кой да дойде да чуе последните ми думи. А представи си ме сега летейки в реалността ... ако крилата ми изгорят шансът за последни думи намалява. А дори и да го има .. кой би ги чул ? Ти ли ? Не ставай глупав(а). Не ме карай да добавям въпрос в началото на драсканицата...

Ще ми липсва.

Копнеж

Черна сълза капна от душата на феникса. Не виждал през живота си кафез той се бе рял години наред из безкрайното небе. Видял много , почувствал дори повече, господарят на митичното небе бе научил цената на всичко, за което милее. Танцувал бе с вятъра , горил току до слънцето , целувал луната , обичал бе звездите. Вечен пазител на това, що се смята за свято в очите на една безсмъртна птица. Ала не просто птица .. а човек. Истински , с душа на древното създание. Без значение колко пъти умирал ,имало сила , която го връщала към живота. Една усмихната сила, която някак си .. незнайно как .. бе успяла да завладее света му. "Клетка ли е това ?" - чудеше се той. "Не съм окован .. не ме спират стени или решетки .. ала все пак свободният ми полет има граница вече." Не можел да достигне най-високото небе вече без помощта на музата. Блъскал се сякаш в стени от непристъпност. Студени стени. Различни. И завалял сняг . В сферата на света му се засипали снежинки. Надпреварвали се коя ще стигне по-бързо земята, не осъзнавайки ,че там ги чака гибелта. Дали? А може би знаят добре какво им предстои... ала бързат за да се избавят от мъката да ги гори недостижимата топлина .. била тя и едно малко късче. Останал без дъх ги наблюдава героят.Очите му се превръщат в кристали. Устните изтръпват от студ. Сърцето бие слабо. "Трябваше да се облека по-топло." - помисли си. Погледна в огледалото. Грееше слънце ... защо тогава около него валеше сняг ? И защо вече нямаше крила ?

Музата на Скуката

Прибирам се аз в скромното "имение" на Хаоса. Сядам на стола пред пцто и ... осъзнавам ,че няма какво да правя. На компютър не ми се стои .. да изляза навън .. просто няма с кой. Всеки е нанякъде или зает. Сам не ми се върти по улиците.. преди го правех, но днес нещо нямам пауър за това. Не спах добре тази нощ и това ми се отразява. Всъщност .. не спах добре през последните няколко години - не знам защо се получи така (абе, знам си ама .. айде .. да се правя на непросветен в селенията на собственото си съзнание). Усещам лек глад , но той ще дойде на ред по-късно. Сега явно е момент за неорганизирани драсканици. Не ми остава друго , когато ме налегнат сивотата и скуката освен да пиша. Пуснал съм си една песен да се върти милион пъти на плейъра и се отдавам на буквите. Или те на мен .. Не знам как точно стоят нещата.И тъй като изтъкнах,че ми е скучно - дайте да лафим нещо. Как мина вашият ден? Моят беше напълно нормален ... трудно ставане .. още по-трудно 10-минутно четене по биология .. плащаници на сметки, глупости .. отскочих дотук-дотам.. после изключително интересен ден в даскало (не играх много покер днес,че да контрастира),лаф след това за кратко с Танчето ,през който успях да си купя и плейбоя( ще има какво да замести биологията) и ето ме тук сега ... стоя си по шорти и пиша (поне по мои възприятия) най-безсмислената си публикация. Вярно е ,че съм писал наистина объркани неща , но за първи път се случва да изброявам какво съм правил през деня... Да си имам и музата .. Музата на Скуката - ново понятие в творческия свят. Хм .. сетих се нещо - ето ви предизвикателство - Коя песен слушам пишейки ? 0.о
И да не познаете - невърмайнд - важното е ,че все още има песни ,на които успявам да скърпя дума-две.

Изкуствена светлина

Един лош спомен избледнява единствено в светлината на едно позитивно настояще ..което бива предпоставка за по-красиво бъдеще.Но като го няма .. какво правим? Купуваме фенерче?

Точка в море от `сякви други възгордяни препинателни знаци

"Бори се за това, което обичаш и искаш" - учил ме е баща ми. Благодарен съм му за което. Не просто ме е учил ,а е предал собствената си жар на сина си, давайки ми шанса да чувствам толкова силно емоциите, че да си заслужава да им посветя мечтите си.Копнежът е най-голямата движеща сила в света. Без значение дали по пари,любов,власт или нещо друго, желанието да "притежаваме" нещо ни бута напред към целта. Защо в качивки ? Защото никой не може истински да притежава нещо. Всичко е преходно? - ще попита някой. Не, но всичко Може да бъде такова. От нас самите зависи. Парите могат както да се печелят ,така и да се губят. Надмощието и властта могат да бъдат както отнети .. така и предадени..безвъзвратно. Любовта от друга страна е малко по-комплицирана. Може ли да бъде преход тя? Ако е истинска,казвам аз - Не.Без значение от обстоятелствата - пречки, природни стихии , галактически избухвания или просто розови слонове , едно е чувството ,което остава вечно. Много романтично звучиш ,блах-блах-блах.. Окей,нека звуча така. Не се срамувам от това,че мога да призная спокойно това, което всеки един е усетил ... или му предстои да усети поне един път в живота си. Защото това е нормалния ход на вселената. Тя си знае работата. Ако ли не - винаги можем да ѝ напомним. Не са малко на брой примерите за "адска" любов в историята на света. И не малко са хулителите им. Ала кой ще слуша някой ограничен дърдорко , когато може да прекара толкова по-приятни моменти в компанията на нечии сладки устни. Тази драсканица не се отнася за любовта. А за хората, които я изпитват. Защото всичко в света на всеки започва и свършва от самите нас.Раждаме се и умираме сами. Живеем ,обаче, с хиляди , милиони дори ,контакти. Но без значение от броя на обкръжението ни ,пак запазваме умението си да ценим и да се борим. Разстоянието не е мерило. Нито потеклото. Или културата. Нито езика. Или възприятията за света. Единственото , което тежи е онова , което кара сърцето ти да тупти като барабан по време на концерт на Machine Head. Онова топче , което сякаш засяда в гърлото , когато тъжиш истински по някой. Емоцията , която смачква представите ти , в момента на осъзнаване ,че притежаваш нещо необикновено. Без кавички ? Да, без.За мен,единствено това може да бъде мое истински.Както и аз на нея.Точка.Моята точка.(6)

Недоумение

Вървеше с тежка стъпка по тъмната криволичеща пътека.Заобикаляйки вековните дървета, не поглеждаше дори напред.Тук-там някой лунен лъч пронизваше мрака. Също както разочарованието пронизваше мислите му. Черната качулка скриваше изтощеното лице.Мечът подрънкваше на кръстта.Беше тръгнал сам по най-опасният път на света - този на самотата. Зарязал приятели и семейство далеч назад във време и пространство , Единакът беше решил ,че животът за него е това - да странства. Да обиколи света без никой да го познава. Чу шум и спря за секунда. Хм,просто шум? .. Продължи нащрек по пътя си неизвестен. Пред лицето му изскочи някакво адско създание , ала с един замах на острието то падна убито. Лесна работа. През годините често се бе срещал с такива творения проблемни. Нямаше път ,обаче , в който да не ги бе победил. След часове ходене , най-после достигна колиба. Вътре мъждукаше малка лампа .. и той реши да почука на вратата , да потърси място за през нощта.
-Кой е там ? - чу се изнемощял глас на старец.
-Просто човек съм. - отвърна героят.
Вратата се отвори , откривайки гледката към благо остаряло лице.
-Правилен отговор.Заповядай момче ... очаквахме те.
Нотка недоумение светна в главата на мъжа.. но нямаше време да премисля. С лека усмивка премина прага на къщата и седна на един стар стол.
-Аз съм твоят Покровител.
-Покровител??
-Късно е.Изморен си от пътя.Лягай да поспиш.Утре те чака дълъг ден...
-Но...
-Не спори, момче. Утрото е по-мъдро.
-... Благодаря за гостоприемството..
-Това ми е работата- каза с усмивка стареца.
Младежът с недоумение легна на едно от леглата в притъмнената стая. Любопитството дразнеше трезвите му мисли. Заспа с желание да разбере повече за този човек.. Но това щеше да стане утре.


-to be continued-

толковасъмвглъбенвписанеточенемогаданатиснашпацията`

Не знам дори защо пуснах блога по никое време... знам само ,че имам нужда да пиша. Да драсна каквото и да е ... Да изразя някак всичко - едно така мъничко всичко .. Сънищата ми напоследък са все от странни по-странни , така че не виждам голям смисъл да им отдавам специално внимание. Да,уважавам ги , ала ... не ми е до сънища сега. И времето на мечтите отмина.. сега просто стоя и приемам реалността ,такава каквато е. Красива до болка. Благословена да бъде себе си, без да ѝ пука на кого ще се хареса и на кого - не.Хубаво е,че имам брада.. в такива моменти я почесвам в изкуствен жест на извираща мъдрост(а всъщност просто ми допада звука от "дращенето").Истина ли е,че носим парче от всяко преживяване във себе си ,било то значимо или не толкова? Всичко ли оставя следа? Съмнява ме ... знам при мен кое го прави. Един поглед, дума , жест , прегръдка ... игра ... целувка ... емоция ? В мен живеят двама .. Сега говори онзи - смотаният романтик ... за малко е успял да шътне устата на мрачния метъляга и си трака по клавишите наволя. Защото дори и толкова различни,двамата споделят едно общо - способни са да обичат еднакво силно. Показват го различно - Да , но винаги е истинско... -гладен съм- .. Не смятам ,че днешният пост ще има някакъв задълбочен смисъл ,(отвсякъде погледнато си личи , че единственото което струи от него е носталгия ,и някаква псевдомъдрост a.k.a. тъга) просто буквите някак успокояват немирната душа... Дължа им толкова много .. колко пъти са ме избавяли от състояние на призрачност , предоставяйки ми възможността забързо да се отърся от всичко негативно , припявайки си Here I go again .. знаете си на коя група.Няма да мога да ги чуя .. и тях , и Соната .. ама здраве да е. Ще дойдат пак (дано). Странно е ,обаче, как всяка муза е оставяла парченца( различни по големина ) в мен .. И как от време на време те се прераждат - не че в момента пиша шедьовър,напротив, най-вероятно отстрани е пълна боза, но ... усещането го има .. едно пламъче тук , в гърдите .. точно там- да..... -въздишка- ... Жалко,че най-често утрешният ден ме посреща с кофа студена вода и огънят се скрива. Невърмайнд .. отивам да щурмувам хладилника ......

Paradise Lost

Rivers filled with blood
Bodies all over the ground
Skulls invading the mud
The Death wins another round
Demolished hopes forsaken
Crushed dreams forgotten
Blades for stars mistaken
Flesh lies silently rotten
Demonic thoughts cross the mind
Devilish screams tear the sky
Here is a great place to grind
Cuz` you`ll fall as you try to fly!
Dante`s paradise lost
Satan`s beloved home
where he loves the most
his sacred blackened throne!
Blast of defiled souls
Army of undead spirits
The raven masterly calls
Inspiring my fuckin` lyrics!

Пуканки

Прекалено кратък ,че да го опознаеш.Прекалено предизвикателен,че да се откажеш.Прекалено красив,че да му устоиш.Прекалено парадоксален,че да го разбереш.Прекалено истински,че да се усъмниш.Прекалено жив,че да го съжалиш.Живот.Един е.Не го пропилявай.

......

Върви замислен,с ръце в джоба
Диша тежко ,с усилие,сломен
Прегърнала го е сякаш прокоба
от плачът на гарвана сразен.
Тъжи всичко що е мрачно
за своя най-голям приятел
Не зная дали ще е удачно
да го наречем просто Мечтател.
Бленуваше той за една усмивка
Търсеше я нощ и ден жадно
Боли го,боли ала стиска
Заключва сърцето си на хладно.
Кървава сълза се стича бавно
Нож се впива в студената плът
Свлича се на земята плавно
на поетичния хаос синът.
Поглед празен , лудешки
широко отворени кафявите очи
стъпкани са мечтите крехки
злокобната тишина ги ужаси.
Напуска ни младежът смирен
Без стон на болка си отива
знае,че ще дойде и онзи ден
в който тя ще е щастлива.
Последен дъх път си проправя
Последна усмивка изстрадана
Надежда всякаква заравя
мечтата силно изненадана..
Предаде се той на вечността
жертва любовта парадоксална
главен гост ще бъде на пира
на смъртта печална..

Обречени

Ангелски крила пречупени
Гарван грачещ зловещо
Плът,свята и чиста,накъсана
Бог опитва се да ни каже нещо.
Нужда за един спасителен дъх
Желание за утрешния ден
Стремеж да изкачиш онзи връх,
където на духовното да си в плен.
Разкаяния,искрени като кал
Блянове,пръснати по земята
Стъпква всичко Черния Крал
Стъпква- с кеф мачка лицата!
На падналите, победени во век
На смелите, ала глупци
обречени на безкраен адски пек
Ад, в който света ври и кипи ..

Кървава Ода

Кървави реки мият грубо земята
Празни очи протягат се към небето
Без ръце, отсечени са им краката
всички до един приветстват въжето.
Гробна тишина сетивата разяжда
Лек дъждец,барабанещ по костта
Пиявица на плътта угажда
Лешояд разкъсващ доволно плътта.
Телеса,едно до друго наредени
В мъртвешки марш застинали
Безброй души,отдавна сломени
нашепват за спомени отминали.
Черно небе, опасано със змии
Грозна земя,раздирана от стенания
Изсипани сякаш са всички помии
от последните човешки издихания.
Ода за безпощадните-хаоса и мрака
за вечната болка сладка
Смъртта на вратата радостно трака
да драсне за книгата поредната извадка..

Нека

Сграда ,със стени остарели
Стаи , пълни , ала бездушни
Погледи незрящи, замрели
Умове , поразени от градушки.
Учители на автопилот
Ученици блъскащи снаги
Всички затворени в този кивот
станали на правилата слуги.
Строят несъзнателно дворец
на нищета и сива еднаквост
дават условия на слепия творец
да ги нахули със съпричастност.
Затваря очи - мислите крещят
с въображаем танк погазва оковите
на робския вековен път
дава воля на идеите - новите.
И те , обаче, обречени неродени
плачат с тежки кървави сълзи
знаейки ,че са пагубно сломени
казват си : Той сам ще ни срази.
Войната в разума извратен
безброй години ще взима връх
докато тялото вяло хваща тен
душата да мръзне на студ.
Един стон само дели Аз
от Ние - заблудени , промити
Един стон може от раз
да съживи мечтите разбити.
Клавиш, струна , барабан ,
нота , октава , глас ангелски
градят заедно сакрален таран
за ушите грубо заглушени.
Събуди се, прогледни с усмивка
Укори се, приеми истинското
Облечи се, разтъпчи по таз покривка
обувките на далечно бленуваното.
Не ни трябват Световни чудеса
нуждаем се просто от надежда
Стига ми да погледна света
където обикновения човек нарежда:
-Нека опазим белите си дробове
-Нека спасим частите от мозайка
-Нека хванати за ръце
да пратим негативното в утайка.
-Нека вдигнем глава замечтано
-Нека сътворим си красота
-Нека подготвим се от рано
За на света краха !

Клетка

Бяла сутрин засмяна,
изпълнена с надежди.
Капка роса видяна,
през очите цветни,нежни.
Едно невинно желание,
една тъжна самота,
горещо опитва послание
да прати на света.
Бори се с терзания
и упреци преувеличени,
превръща се в мания
да плаче/да се смее- на смени.
Протяга ръка мека
към решетката студена.
И тогаз душата й лека
става мъртвешки смирена.
Не защото е забравила
какво е да мечтаеш.
Просто не би й се понравило
шумно да я наругаеш.
Обречена на емоция,
Робиня на душата,
Мразеща "лошата",
Обичаща "добрата".
В нея допълват се,
в сладка безкрайност,
тези същности две,
гняв и всеотдайност,
тези същности две,
любов и нехайност.
Идва залезът черен,
грубо измества светлината,
реди проклятия начумерен,
пренебрегвайки красотата
на нашата героиня скромна,
която безмълвно стои.
Повтаря си истина вероломна
думи разплакани мълви.
Песни различни тя пее,
ала всички крещят едно.
Слънце за нея не ще грее,
докато ... Именно.

Когато нещо , което обичаш ,е болно - осъзнаваш колко ти пука за всички "здрави" дразнители.
Tip: You don`t give a damn broken fuck about them, because they could never make you smile like its childish laughter can !

Детство

Спомни си когато бил си дете
Спомни си и кажи –не съм ли прав
Животът много по-лесен бе
Светът блестеше през детския нрав.
Топка засмяно ритахме
Ожулвахме вечно колена
По улиците празни скитахме
Радостни бяха нашите сърца
Ала дойде ден- порастнаха
Тези невинни детски души
Миналото по лицето фраснаха
Егото им спомените съкруши
Възрастни забързани станаха
Работа,задължения,пари и коли
Сол сякаш сипеха в раната
На забравените детски мечти.
Ала ето, спряха се изведнъж
Усетили как годините отлетяха
Как свидни са им и слънце и дъжд
Как липсва им родната стряха..
Не е ли прекалено късно
За разкаяния ще попитате сега
Аз казвам – Не!
Нека извадим кашончето мръсно
И си спомним как били сме деца..

Гатанка

Плачем към светлината ,идвайки
Плачем като остаряваме
Ала не защото ни боли
А защото живота оценяваме.
От първите невинни сълзи
Че до последния смирен дъх
Всеки се бори да промълви
„Ето ,достигнах аз своя връх!”.
Не е ли всичко един мит
Съществува ли сладкия финал
Чуди се от векове робът свит
Чуди се и великият крал.
Загадка е нашето пътешествие
Пъзел е възвишената цел
Чаровна гатанка ,а не бедствие
Да узнаеш пътьом плах ли си..
Или смел ?
Представи си навръх планината
Докоснеш облаците с пръсти
Не биха ли омекнали краката
Гледайки подножията мръсни
Това върховно объркване
Довежда до тихия душевен вик
Изтезава ума ни онова човъркане
Кара ни да ценим всеки един миг

#$€§§§**X$@% ...

Нека се върна за малко към прозата... По-добре чрез нея описвам това, което мисля. днес няма да ви говоря за чувства.нито за емоции. поне доколкото ми е по силите. ще започна с фраза , любима на много хора : FUCK IT ! .. И днес се убедих какъв готин парадокс е живота. Харесва ми как хората ужким усещат едно ,а вършат друго. Това за мен .. е пълен булшит 0.о .По мое мнение каквото ти е на сърцето , трябва да е и на ума .. разминават ли се - следва избор. Изборите често се оказват разковничето за щастието ни.Е да,ама като не ги правим като хората ..какво става ? Радваме се на последствията. Днес ми стана ясно ,че пътя ми към Обетованата земя е запречен от стени .. от тонове терзания и съмнения. Погледах стените .. които наистина видях така явно от много време насам, седнах пред тях , извадих лист и взех да драскам. това , което четете е плод на почивката ми пред преградата на недоумението. Journey циклят в слушалките. будят някакви наченки на емоция , но .. нещо ми е празно. не че ми е чудно .. но е кофти.В следващия момент Баче Фил Колинс ми пее "Do you remember?" .. и кво да правя .. спомням си. Много неща ми изплуват в главата. И готини и скапани .. микс красив. В крайна сметка спомените са основа на много човешки мечти. Даряват надежда.. ала и продават билет към реалността. Защото нищо не е розово.. Никога не е било , няма и да бъде. Но това не значи,че не е приятно. Че не ни кара да се усмихваме.Осъзнайте го. Помага да не те боли толкоз като паднеш от облаците на заслепяващата радост. Стига толкова .. ще ви пост-на и няколко стиха .. и да напускам "работното" място за днес :).

Червена нощ

Бродя сам по улици празни
Обвива ме с прегръдка нощта
Шибано жужене ме дразни
Оспорва на мисълта ми мощта
Полудявам ли питам се
Фантазия или реалност?
Продължавам , лутам се
Разнищва ме нежна леталност
Отваря се земята безплътна
Ала стоя,не потъвам в нея
Отдолу гледа ме , мътна
Нашепва ми безропотно да се рея
Една кристална картина
Невинно привидение,може би
Образ, даващ ми причина
Да страдам,да крещя,да боли.
И отдавам се на това изкушение
Наречи ме луд?!
Ала по-добре огнено бдение,
Отколкото черен самотен студ!

Черна усмивка

Стоя на брега на океан
Не зная как да продължа сам
Да се усмихна-не искам
Да погледна напред-не мога
Просто стоя и пръсти стискам
Любовта ми към нея е дрога
Натежават ми очите
Успявам ,избърсвам сълзите
Боря се с онова гадно чувство
Ала да му избягам трудно е
Дори бих казал изкуство
Да сложа чертата и да кажа
„това бе”..
Разбит съм
Празен е умът ми
Без капка неприязън
Казвам сбогом на душата си
Вали ме- дъжд,сняг
Слънце ме изпепелява
Дори не мисля за бяг
Тялото ми вечно тук остава
На ръба
На крачка от смъртта
Протягат се ръце
Ала не са нейните
Приятна песен звучи
Някъде там - далече
„Време e да напускаш ти”..
Зная, време е вече..
Благ е гласът на качулката сива
Разбирам я-не ѝ се нрави да убива
„Ала не се тревожи”
Казвам аз,знам ,че си бъбрива
Постой, да чуеш приказка красива
„Добре”
Постой докато морето сърцето
ми отмива
„Добре”...
Редя спомен след спомен
Сълза след сълза
Градя скоро рид бетонен
Около душата на смъртта
Защото и тя душа храни
И тя сълзи някога е пускала
Със стон..
Ала злостно се е научила
Да брани
Своя мрачен трон..
Но аз явно нещо пречупих
Усмивка предизвиках
„Сърце за Смъртта откупих!”
Извиках
И смирено затворих очи...

Дио

Дъждовна ,мрачна нощ
Сцена митична,публика в транс
със своята славна мощ
на боговете прави реверанс
Един велик певец
Една икона
Един гениален творец
предава своята корона...
Рони,кралю на дъгата,
Джеймс,един вечен глас,
ДИО,вечно ще си ни в сърцата!
Вечно ще те слушаме в захлас..
Бих претърсил рая,
бих разнищил ада,
за да мога пак да смая,
хората с тази наслада,
един ангел да застане пред тях,
да вдигне ръката
да спре глъчка и смях
и да завладее Земята!

Усмивка

Усмивка , по-сияйна от слънце,
Очи,по - топли от пламък,
Дават ми надежда зрънце,
да се затворя в моя замък
задържат ме сега..
Устни, по-сладки от шоколад,
Ръце,по-нежни от коприна,
Боли ме,ала пиша-сякаш на инат,
не мога музата да подмина..
Глас,по-звънлив от птича песен,
Душа,необятна като синьото небе,
Пътят,изглежда така лесен,
ала явно не е..
Особена енергия от теб струи,
Красива си,дори когато спиш,
Убивам всичко,което се опитва сърцето ти да нарани,
ала трябва да ми позволиш..
Да погледна най-дълбоко вътре там,
Да усетя нещо как потръпва,
да зная,че дори и сам,
никой от там не ще ме стъпка..

Еква войнствен вик,
Острие разцепва земята,
Едно лице с боен лик
убива с меч нищетата.
Сърцето му бие лудо,
кръвта красиво шурти,
не мисли за друго,
освен как народа си да спаси!
Бори се със воля нечовешка,
неуморимо удари сипе,
Бори се за да поправи една безумна грешка,
безумие,което би го обрекло до края на дните.
Врагът обзет е от страх,
така падат телата,
крещи войнът "Крах!",
отсичайки на тиранина главата.
И ето го ,стои изправен,същински титан
раните неумолимо дърпат живота му към края,
ала неугасва неговата плам,
"Не можах това иго да трая!",
Умря той за своето бащино огнище,
за семейство и дом,
Живее той обаче в страха на всяко пълчище ,
за което - ПОКЛОН !

Сезони

Пролет ,разслистена в зелено.
Лято,окъпано в слънчева светлина.
Есен,обагрена в червено.
Зима,обгърната в самота.
Усмивка, сияеща лъчезарно.
Поглед,гледащ неустоимо.
Рана, кървяща бездарно.
Човек,полудял необратимо.
Дете,невинно отправило поглед към небесата.
Двойка младежи сплели чувства в едно цяло.
Жена забила поглед в краката.
Старец с оковано във вериги тяло.
Букет цветя ,ухаещ на свежест.
Лъч,светлина раздиращ скуката.
Падащи листа отгоре им в тежест.
Оставят искрицата дълбоко затрупана...

Кратък Шит ...

Слънцето е на небето,
ала не и в сърцето.
Щастието го има на хартия,
но няма да крия ,
истината е изопачена,
истината за душата съкрушена.
Ти избираш удобното пред "обичното",
тя се чувства типичното.
Душата,да не си помисли нещо различно?
Душата,която единствена явно различава
прекрасното от трагичното...